Изобщо — ако човек има време да се занимава с география — това е една приятна страна, с тихи, добре разтребени селища и заспали зелени води, по които плуват бели перести облаци и бели патици, една обаятелно-старомодна страна, където велосипедите все още са в обращение, а хората сравнително малко страдат от тоя бич на съвременността — психическите разстройства.

Външно погледнато, като чиновник в «Зодиак» аз съм по-навътре в тая мъглява история откогато и да било. Имам лични впечатления и служебни контакти с повечето шефове. Не само съм познат, но и приятел с носителя на името Райман. И все пак реалната полза от тоя напредък за момента е нулева. Защото не мога да седна в кафенето пред луничавия и да го запитам с дружелюбна усмивка:

— Какво ще кажеш, скъпи Конрад, по въпроса за разузнаването И как изобщо е организирана тая работа тук, у вас?

Все едно че съм изправен пред херметически затворена стоманена каса, носеща марката «Зодиак». Знам с пълна сигурност, че касата съдържа някои и други интересни неща, обаче нямам възможност не само да я отключа, а дори да я докосна, ако не желая да разбудя звънчевата инсталация за тревога. Остава ми само да седя и да чакам. Да седя и да чакам неизвестно какво и неизвестно докога.

Тихите сънни канали почват да се покриват със сухи листа. Утрините стават по-хладни и над улиците заран се диплят прозирни бели мъгли. Поройните пристъпи и внезапните секвания на дъжда се сменят с една по-улегнала активност: той вали бавно, едва забележимо, но затуй пък вали с часове. С две думи, навлизаме в златния септември.

Един ден към обяд ме извикват при исполина с трудното име. Масичката в ъгъла е отрупана с празни бутилки «Тюборг», от което личи, че аз не съм първият посетител. Ван Вермескеркен ме приема с обичайната си радушност и ми посочва креслото до бюрото си. Той е потен и червен до точката на пламването.

— Райман вече ви е казал за проектите ни относно «Хронос».

— Спомена ми нещо за източните пазари.

— Именно. Работата с тия пазари ще бъде за вас първият пробив.

— Пратихме вече навсякъде оферти.

— Знам. И това е, разбира се, много добре. Но най-сигурният път за реализиране на една сделка си остава личният контакт.

И като ме поглежда добродушно с влажните си светли очи, исполинът произнася:

— Какво ще кажете например за едно отскачане до България?

— Защо не — отвръщам без забавяне и с най-банален тон. — Боя се само, че не познавам достатъчно обстановката.

Светлите очи продължават да ме гледат тоя път с някаква искра на веселост.

— Излишно е да се боите. С вас ще дойде и Райман. Той познава обстановката.

— Много добре — кимам с готовност. — На кого трябва да дам паспорта за визата?

— На никого — отвръща исполинът със същата искра на веселост. — В България сега има безвизов режим.

И за да бъде порцията съвсем пълна, добавя:

— Тръгвате утре заранта.

«Чудесно» — мисля си, като излизам от кабинета. «Чудесно» — повтарям, додето крача по дългия коридор. Това е вече върхът на проверката. Окончателната и генералната. Тая планина от розова сланина едва не ми се изсмя в лицето. Тръгваме заранта. Пристигаме на обяд. И още на летището, разбира се, ще се намери някой да извика: «Я, Емил Къде потъна бе, мой човек?»

Пътуването със самолета на Ка-ел-ем минава при безоблачно време и безоблачно настроение, що се отнася до мене. Райман вероятно е леко шокиран от безгрижието ми, макар да не се издава. Той дори няма понятие какви ядове съм брал, за да си извоювам това безгрижие.

Бях установил връзка още седмица по-рано. Дискретна, сигурна, и до тоя момент неизползувана. Но когато по обяд излизах от «Зодиак», придружен от вярната си секретарка, аз си давах ясна сметка, че този следобед ще бъда наблюдаван изкъсо и неотстъпно. И не се излъгах. Конвоят беше деликатен в границите на възможното, но не дотам, че дори Едит да не го забележи.

— Мисля, че ни следят — прошепна ми тя неспокойно, след като излязохме от ресторанта и се отправихме за обичайния половинчасов отдих към дома.

— Да не би да си подпитвала някого и изобщо да си извършила някоя глупост? — промърморих.

— Моля те, престани. Не съм дете.

— Тогава няма какво да се вълнуваш. И най-важното, прави се, че не забелязваш.

Тя тъкмо това и правеше. Изобщо опитът все повече ме убеждаваше, че Едит принадлежи към тоя тип жени, у които неврастенията се проявява в най-тихите си и сравнително поносими форми.

Изпънах се на леглото в просторната бледосиня спалня и вперих поглед в ниското облачно небе зад прозореца, колебаещо се дали да пусне поредната порция дъжд, или да почака още малко. От време на време поглеждах часовника си, но голямата стрелка, изглежда, бе напълно заразена от мързела на малката и додето стане точно два, ми се стори, че са минали не минути, а часове.