— Господин Дъглас! Само две думи още.

— Разбира се — отвръща той с леко отегчен вид.

— Моля ви, не ме връщайте оттатък!

— Ще имам предвид желанието ви — казва полковникът безучастно. — Но и вие имайте предвид, че аз не съм всемогъщ. Други хора решават тия неща.

— Но ако ме върнете оттатък, ще ме очистят. Нали обещахте да ме пратите в Париж? Аз владея отлично езика. Ще ви бъда полезен.

Полковникът обръща към мене отегчените си безцветни очи и казва кротко, сякаш разговаря с дете:

— Вижте, приятелю: вие при случай ще бъдете и в Париж, и на много други места. Ще живеете в приятни къщички като тая, ще посещавате хубави заведения, ще имате красиви приятелки и изобщо ще се радвате на свободата. Но всички тия удоволствия трябва да се заплащат с дни на напрегната работа и на известен риск, господин Бобев! Вие не сте дете и отлично разбирате, че на тоя свят нищо не се дава даром.

Той махва с ръка за поздрав и бързо излиза, преди да съм успял да го спра повторно. Впрочем излишно е да го спирам. Аз наистина не съм дете и разбирам, че съдбата ми е вече решена от някакви непознати хора в някаква непозната канцелария при някакъв разговор, чието точно съдържание никога няма да науча. Луксозната вила и всичко останало е блъф, прикриващ една студена присъда: ще бъда прехвърлен през границата в обратна посока. Кога и с какви задачи — това е все още неизвестно.

Връщам се в хола. Господин Харис е сложил на масата пред себе си своята малка черна чанта и разположен на един стол, дреме зад очилата си.

— Нещо неприятно? — пита той любезно, забелязал разтревожения ми вид.

И без да чака отговор, добавя:

— Седнете тук! Така. Мисля, че можем да почваме. Предполагам, че знаете какво е криптография.

Аз мълча, загледан в персийската покривка на масата, и последното нещо, за което мисля в момента, това е криптографията.

— Според известната формула на Джон Бейли, „криптографията е изкуство да се пише по начин, непонятен за всички тия, които не притежават ключа на използуваната система“.

Човечето ме поглежда през тъмните си очила, очаквайки вероятно, че ще падна от изумление пред формулата на Бейли, но аз продължавам да се взирам в покривката, без да давам пет пари за тоя Бейли и неговите формули.

— Криптографията обхваща различни области. Засега ние с вас ще се занимаем с тъй наречения шифър. Предполагам, че поне тази дума ви е известна…

Господин Харис вероятно забелязва най-сетне, че съм твърде далеч с мислите си от проблемите на шифъра, защото се изкашля предупредително и добавя с друг тон:

— Чувайте, господин Бобев: материята, която ни предстои да минем с вас, е доста сериозна, а времето ни е твърде ограничено… Затова ще ви моля да ме следвате възможно най-внимателно. Ако имате някакви свои грижи, ще ми кажете по-късно.

Господин Харис отваря чантата си и изважда няколко листа, след което сменя тъмните си очила с други, безцветни, хвърля поглед на ръкописите си и ми подава единия лист:

— Какво виждате тук?

Върху листа са написани на равни интервали няколко цифри: 85862 70113 48931 66187 34212 42883 76662 18984…

— Виждам числа — отвръщам неохотно.

— Петцифрени числа — уточнява мистър Харис. — Тия петцифрени числа представляват един шифрован текст. Пред вас се намира шифрограмата, с която съветското разузнаване е предупредило Сталин за предстоящото нападение на Хитлеровите армии. Съответно дешифрирани, тия цифри означават: Дора на директора чрез Тейлър. Хитлер окончателно е определил 22 юни за ден Д на атаката срещу Съветския съюз…

Поглеждам отново цифрите, но те ми изглеждат твърде невинни и банални, за да могат да съдържат подобен драматичен смисъл.

— Днес повечето разузнавания използуват за шифър петцифрени числа — подема отново лекцията си господин Харис. — Обаче всяко разузнаване шифрира и дешифрира текстовете с помощта на специален секретен ключ. Прочее на вас ви предстои да овладеете умението да извършвате въпросните две операции с помощта на един определен ключ. Разбира се, ще почнем с нещо най-просто…

Шест часът следобед. Лежа изнемощял и с надута глава върху кушетката в хола и се взирам безсмислено в белия таван. Всъщност белият таван за мене не е бял, а обсипан с петцифрени числа, които трептят с подлудяваща упоритост пред очите ми. Спускам клепачи, за да прогоня тия числа, но те продължават да играят и в червеното под клепачите ми. Два часа занимания предобед и четири часа следобед са се оказали напълно достатъчни, за да ми вдъхнат омраза към всички видове петцифрени числа.

Звънецът оттатък иззвънява, но аз не му обръщам внимание, защото не чакам никого, поне до утре заранта, когато господин Харис отново ще се появи със зловещата си черна чанта. Вратата на хола се отваря, чуват се стъпки по килима и почти над главата ми прозвучава мек женски глас:

— Спящият красавец… Спете, спете, не се стеснявайте!

Отварям очи и ставам. Пред мене е чернокосата дама от „Копакабана“. Тя стои, сложила ръце на кръста си, и ме наблюдава с леко любопитство, като да е на посещение в зоологическата градина. Стройната физика на непознатата е поднесена в луксозен амбалаж: костюм в тютюнев цвят с някакви бежови обшивки по краищата. Тоя убит тютюнев цвят сякаш е специално поръчан за бялото лице и плавните черни вълни на фризурата.