— Туй се вика «на гол корем чифте пищови»! — каза Руси. — Знам ви аз Евтимовците, че сте упорити и горделиви. Баща ти, като го наказаха за кооперирането, дума не обели за самокритика.

— Прав е бил! — рекох.

— Не отварям дума за правдата и кривдата, а за характера му. Има нещо катърско в соя ви. А в някой случаи проявявате и най-чистопробна глупост. Ето, Диньо Диновски отиде в Москва да се учи за инженер, а баща ти отказа, той правеше ТКЗС, чунким нямаше кой друг да го направи!

— Извинявай, бате Руси — рекох, — но ако продължаваш да приказваш на тази тема, непременно ще се скараме!

Видях как трепнаха веждите му и как ме стрелна с поглед, но се сдържа, не прие ръкавицата, дето му хвърлих.

— Врели-некипели ги приказваш, ама хайде! — махна той с ръка. — Провинциална ми ти работа. В евтините хотели само тебе чакат! Той опря лакти на бюрото си и се понаведе напред. — Къде си оставил багажа си?

— При портиера! — рекох. И пак ме лъхна една вътрешна горещина от неудобство.

Руси натиска копчето на диктофона и с началнически глас заповяда:

— Да се донесе багажът, който момъкът е оставил при вас!

Руси беше наредил по разговорната уредба да донесат багажа ми. Какво си мислеше тоя човек, финансиите ми съвсем не бяха за един хотел от средна категория, камо ли за ГРАНДХОТЕЛ!

— Не съм се съгласявал да се разпореждаш от мое име! — рекох. — Не обичам такива работи.

— Виж го ти! — каза Руси. — Не обичал!

Аз тръгнах решително към вратата, но в тоя миг тя се отвори и униформеният портиер запита шефа:

— Къде ще благоволите да оставя багажа?

— Остави го в коридора — кимна Руси.

Портиерът каза чинно «слушам» и си излезе.

— Каква игра започваш? — този път не казах «бате Руси», а тикнах ръце в джобовете на панталоните си и предизвикателно го изгледах. Ако не беше син на първия приятел на баща ми, не знам какви думи щях да му кажа.

И обиден ли бях повече от държането му, или само възмутен — и това не зная. Май че и двете чувства бушуваха в съзнанието ми, затова се чувствувах като човек, застанал на кръстопът при червена светлина.

— Под покрива на хотела — започна Руси, като изпружи крака и облегна лакти върху масивните ръкохватки на стола, — под покрива на хотела има дузина тавански стаички, които служат за домакински нужди от битов характер. Там държим бельо, покривки, килими, пътеки и прочие. Една от тези стаички, и то най-голямата, е празна. Всъщност тя е донякъде мебелирана, защото там има легло, маса и дори, представи си — канапе! Тя е една мансардна стаичка и си я бива. А щом бате ти Руси казва, че нещо си го бива, значи — край!

— Не е «край» — рекох. — Не е за моята кесия тази работа, па макар и да е «таванска».

— И парно отопление ще имаш зиме, и топла и студена вода по всяко време, и изобщо всичко: хотелска му работа! Живей си безгрижно и изучавай интегралите. Можеш и приятелка да си доведеш, а току-виж, че и някоя от «лелките», дето са в домакинския отдел — и някоя от тях да те попрегледа. Казвам «лелки», но между тях има и съвсем младички, под триесетях. Шетат си заран по тавана и нали е човешко да се сбърка стаята — някоя от тях сгрешила и влязла в твоята! Весела история, а? Пък ти, като възпитан млад човек, няма да й посочиш вратата, я! Ха-ха-ха!.. Да, и не ме гледай накриво, момчето ми! Няма да те настъпвам по мазола, бъди спокоен. Зная аз слабото, място на евтимовския сой! От баща ми съм запомнил: не се опитвай да ги надхитриш и не ги настъпвай по самочувствието. — Той погледна часовника си. — Накратко: леглото струва толкова, колкото се плаща такса на професор по математика за самостоятелен урок.

Нещата са от прости по-прости — дъщеричката на управителя е догодина абитуриентка, трябва да я подготвиш по математика. Баста!

Той беше бъбрив, а аз, докато го слушах — всичко слагах на паланци и претеглях. Не ми достигаха една-две тегловни единици.

— От всяка гледна точка предложението е добро, бате Руси, и аз ти благодаря. Отначало помислих, че се «шалиш», както казват по нас, затова се засегнах. Разбира се, приказките за какичките и лелките ги възприемах като една мъжка шега. Благодаря ти за предложението, но не съм в състояние да го приема!

— Защо бе? — тоя път Руси ме изгледа с очи, в които бяха започнали най-после да святкат истински пламъци. — Какво искаш повече бе, от що си недоволен?

— Още не съм професор! — рекох. — Моята такса е с два лева по-ниска от професорската… Не мога да покрия таксата за тази стая. Съжалявам!

— Гледай го ти, гледай го ти! — плесна Руси с ръце.

Бързо осъзнавах колко добрини изпускам, затова и на мен ми стана мъчно.

— Няма как! — на свой ред разперих ръце. — Таксите за подготовка на абитуриенти и кандидат-студенти са определени с разпоредба. Аз не мога да стана закононарушител на никаква цена.