— Аз ида от провинцията — рекох. — По препоръка на твоя баща. Но май че съм сбъркал адреса. Извинявай!

Но това са минали неща. Дори не си струва трудът да се приказва за тях! В кюмбето ми пърпори весело гън, ето кое е същественото. И тъй ще бъде, докато дойде ред на последния бракуван сандък. Червеникавите отражения на огъня избледняват, тъмнината ги поглъща. Така постепенно избледнява в паметта ми и образът на Лили. Аз съзнавам, че потокът на времето размива и най-скъпите спомени, боря се да задържа в паметта си любимите черти и същевременно знам, колкото и да ми е съвестно, че забравата е необратим процес.

Една ранна сутрин, три дена преди Нова година, бай Рашко почука на вратата ми.

— Заповядай, бай Рашко! — поканих го да влезе.

— Аз няма да те притеснявам, ама ти събирай багажа си и излизай.

Помълчах, после рекох:

— Значи тъй… — И се усмихнах или поне направих усилие да се усмихна. Но вътрешно едно отчаяние ме прониза като електрически ток: «Сега накъде?»

Да се живее зимно време в дъсчена барака не е удоволствие, но пред перспективата да останеш бездомен, «на улицата», е повече от блаженство. Разбира се, блаженство е да имаш покрив над главата си, когато навън прехвърча сняг и вятърът вие на умряло.

— Намерил съм ти прилична квартирка при едни стари хора! — каза бай Рашко. Той беше доловил смущението ми навярно и затова побърза да ми обясни, че нещата не са толкова черни, колкото си ги мисля.

— О, благодаря! — рекох. — Макар че и тук не ми беше толкова зле! Освен това — продължих — аз очаквам да се открие свободно място в студентското общежитие!

— Когато туй място се открие, нищо не ще ти пречи да го заемеш! — Той се усмихна под мустак и поклати глава: — Вие, Евтимовците, сте чудни хора бре! И като се давите, пак викате, че всичко ви е наред!

Може би беше прав, но над тази фамилна черта нямах време да се замислям — бай Рашко искаше да пренесе багажа ми, преди да е настъпило времето за неговия шеф.

Стаичката беше мансардна, но светла, гледаше над Лъвовия мост. Стопаните й, баба и дядо, имаха син в Либия, крановик, щеше да се завърне след четири години. Те спяха в съседната стаичка, а деня прекарваха в кухнята. Не придиряха за висок наем, но държаха да им купувам туй-онуй от пазара — сградата беше стара, шестетажна, с високи и стръмни стълби, ако ги изкачваха всеки ден, кой знае дали щяха да дочакат сина.

— Ще ви услужвам — рекох им, — като да сте мои дядо и баба. Освен това — добавих — аз обичам да ходя на пазар и да стоя по опашки.

Беше истина. Изпитвах удоволствие да върша нещо, което не беше свързано непосредствено с машините и квантовата физика. И с цефеиди, капризни като Бетелгейзе. Не поради това, че ми бяха омръзнали машините, квантовите изчисления и цефеидите. Напротив, напротив! Но като слушах да се говори за лук и картофи и като стоях на опашка за месо, чувствувах се някак по-«вътре» в живота, по-близо до реалността. Мислех си, като стоях по опашките, че за народа проблемите около Бетелгейзе не са по-важни от проблемите около месото и картофите. И си казвах, че за народа е по-необходимо да има повече добри специалисти в икономиката, отколкото в астрономията. И си казвах още, че «ако бях цар», щях да сложа в тази работа железен ред. А да стигнеш до подобно решение не можеш в никакъв случай, ако не ходиш понякога на пазар.

Като слязохме от мансардата, бай Рашко ми рече:

— Добре, че този въпрос се уреди. Сега хем ти няма да студуваш, хем аз няма да треперя!

— Ти да трепериш? Защо? — учудих се аз.

— Как защо? — поклати глава бай Рашко. — Ами я си представи, че другарят Диновски беше научил за бараката? Най-напред щеше здраво да ми тегли ушите, задето съм те настанил в такова никакво жилище, а след туй щеше да ме гази, че се разпореждам с министерско имущество без негово разрешение!

— Напразно си брал страх! — рекох. — Съвсем напразно! В случай че беше се случил провал — рекох, — моя милост щеше да подпише декларация, че сам съм открил бараката и че съм влязъл в нея с ВЗЛОМ!

— Хм! — повдигна рамене бай Рашко.

— Кълна се във фамилната си чест, че щях да подпиша такава декларация! — рекох му аз.

В навечерието на миналата Нова година подарих на Лили томчето «Прокълнати поети». Там беше поместено стихотворението на Едгар По «На една от рая». Стихотворението започваше така:

Над тоя куплет написах:

Днес изпратих на Лили новогодишна честитка: зимен пейзаж. На гърба на картичката написах:

Свръхбанален и идиотски беше този поздрав, но друго не успях да измисля.

Какъв позор!

Вместо на бригада комсомолският комитет ме изпрати в Белоградчик — да съм помагал при почистването на Астрономическата обсерватория. В комитета имаше две другарки — разцелувах ги от радост. Те разбраха причините на радостта ми и не ми се разсърдиха.