Веселин погледна под око приятеля си. Чарли не изглеждаше така поразен, както той очакваше да го види, само лицето му бе добило напрегнат и замислен изглед. Това, разбира се, не беше никак чудно — надали има момче на света, което да не е мечтало да става невидим…

— Значи течност? — попита Чарли любопитно.

— Да, течност…

Чарли подозрително загледа приятеля си.

— Басирам се, че тая течност е страшно… горчива!

— Горчива ли? — смути се Веселин. — Виж, за това не съм мислил…

Е, кой ти пречи да я подсладиш според вкуса си…

— Прав си, изобретението е интересно! — каза Чарли, вглъбен в своето собствено въображение, което в тоя миг трескаво работеше.

— Страшно интересно! — оживи се отново Веселин. — Измислих и разни други работи. Заминаваш, да речем, в Америка и там веднага откриваш къде са тайните складове на атомните бомби…

Нямаш представа само как ги пазят!… Да, но ти нали си невидим… Докато часовите обикалят навън с автоматичните пушки, ти вътре спокойно си работиш… Развинтваш на всяка една атомна бомба най-важният механизъм, изсипваш урана, изцеждаш… тежката вода… След това на мястото на урана насипваш някакъв най-обикновен боклук, а вместо тежка вода — най-обикновена, от чешмата… Американците, разбира се, не знаят какво е станало, перчат се… Пък като дойде време да хвърлят своите атомни бомби, те изведнъж почват да плющят като жабешки бомбички — ха, ха, ха, ха!

— Хубаво! — каза Чарли. — Ех, да беше истина, нямаше да тичаме по Тороманов като кученца, веднага щяхме да разберем откъде е ключът.

— Всичко щяхме да разберем! — прибави тъжно Веселин.

Тук Чарли изведнъж се досети за какво беше дошъл и развълнувано се шляпна с ръка по челото.

— Ей, видиш ли как се отвлякохме! Та аз точно заради Тороманови бях дошъл! Според мен Тороманов май че се готви да бяга!

— Да бяга? — погледна го смаян Веселин. — Как тъй да бяга?

Чарли подробно му разказа всичко, каквото бе дочул и научил у дома си. Тайнствената течност изведнъж бе забравена, двамата се потопиха в не по-малко интересните тайни на приключението, което от толкова дни изцяло бе обсебило всичките им мисли.

— Да, историята е интересна! — каза замислен Веселин. — Защо Тороманова бърза с роклите? Това трябва непременно да узнаем!

— А има според мен нещо още по-интересно! — прекъсна го Чарли. — Защо Тороманова си шие такива прости рокли? Да е от скромност — не е! Тя и сега се носи като бивша буржоазна, окото и не мига! Добре — а може би вече не им стигат парите? И това не е! Купува евтини и прости басми, пък предлага двойни цени за ушиването! Тогава какво?

— Ти си измислил нещо! — погледна го подозрително Веселин.

— Нещо ми се мярка в ума, ама не знам дали е вярно! — призна си Чарли. — Според мен Тороманова — чисто и просто иска да се маскира! Тя иска да се престори на обикновена жена от народа, каквато е, да речем, майка ми.

— Не ми се вярва! — измърмори недоверчиво Веселин. — Роклите, да речем, ще промени, но как ще си измени лицето? Човек от километър ще я познае каква е птица с тая изрусена коса и с тия проскубани вежди!

— Не, не си прав! — живо се възпротиви Чарли. — Ама никак не си прав! Косата, разбира се, може да се боядиса, веждите да се измият от чернилката… Изобщо ако се измие добре с един хубав сапун, дори ти няма да я познаеш на улицата…

Веселин се замисли. — А защо според теб тя иска да се престори на обикновена жена?

— Знам ли защо? — вдигна рамене Чарли. — Представи си, че иска да бяга с мъжа си през границата! Каквато е сега шарена и писана, ще я арестуват още в първото крайгранично село…

— М—да! — отстъпи вътрешно Веселин. — И работата, да ти кажа правичката, започна да става много завързана!

— Затова веднага изтичах при тебе! — въздъхна Чарли. — Може да стане тъй, че да ни се изплъзнат из пръстите?

— Може! — съгласи се мрачно Веселин.

— Тогава нашата работа ще излезе тъй — вместо да изпишем вежди, ще извадим очи! Ако Тороманов избяга, ние ще бъдем виновните! Той от нас може да избяга, но от милицията — никога!

Двете момчета разтревожено замълчаха.

— Значи да кажем на милицията! — проговори най-после Веселин със съкрушен глас.

— Това е най-умното! — също така съкрушено отвърна Чарли.

Като че ли светлината изчезна от чистата слънчева стаичка. През последните дни, докато следяха Тороманов, докато се мъчеха да разгадаят неговите странни постъпки, докато водеха с него от разстояние неумолима и невидима за простото око борба, животът им бе станал като никога интересен, пълен и разнообразен. За пръв път момчетата се сблъскаха с истинския сериозен живот, за пръв път вършеха на своя отговорност нещо важно, което можеха да вършат само възрастните хора, и това им бе дало особено самочувствие, особена гордост! Каква радост щеше да бъде, ако можеха сами да доведат цялата работа до нейния естествен край! Каква истинска мъжка радост! А ето че сега трябваше да предадат всичко в, ръцете на милицията и да се оттеглят безшумно настрана…

— Все пак трябва да кажем на Пешо! — преговори най-после Веселин.

— Разбира се, че трябва — кимна Чарли.

Тая мисъл внезапно ги съживи. Без да разбират и съзнават това, в душите им се бе породила тайна надежда, че Пешо няма да се съгласи с тяхното предложение. Без да разбират, те все пак ясно чувствуваха, че Пешо е по-силен от тях по характер, че е способен да се нагърби с отговорност, която на самите тях не им бе по силите.

— Знаеш ли какво? — предложи пръв Веселин. Ти иди в градинката и почакай да се върне Пешо! После, елате двамата тук, ще решим заедно!