— Не го знаете вие какъв е, затуй приказвате…

— Нека само припари насам! — храбро възрази Бебо, макар да не се чувствуваше така сигурен в юмруците си, както личеше от тона му.

— По-хубаво да не припарва — скептично забеляза Живка.

— Не, не, по-хубаво нека припари! Тъкмо да го откажем да се закача повече!

— Във всеки случай много лошо момче! — забеляза с тон на голямо момиче Живка. — Представете си, хванали го в училището да рисува с тебешир хакенкройцери!

— Какво, какво? — смая се Юлия.

— Пречупени кръстове! — важно обясни Живка. — Фашистката емблема!… Представете си, не вярвах, че има такива момчета! Просто… фашист!

— Пор такъв! Само да ми се мерне! — закани се мрачно Бебо.

Но не минаха дори пет минути и той горчиво съжали за заканата си. Тъкмо в разгара на играта някъде из дворовете излезе червенокосият нехранимайко и бавно се запъти към тях. Беше както винаги бос, в къси панталони, в едната си ръка държеше жилава пръчка, в другата парче от старо желязо. Като видя въоръжението му, Бебо усети как кръвта му застива, лицето му едва доловимо пребледня. Червенокосият се приближи и като забеляза Юлия, втренчи в нея малките си злобни очички. Беше съвсем сигурно, че е познал стария си враг.

— Я се махайте оттук! — заповяда той грубо и мрачно. — Хайде, дим да ви няма!

— Ти се махай! — също така грубо му подвикна Бебо, но гласът му като че ли трепна и лицето му за губи своя решителен израз.

Все пак резкият тон направи впечатление на червенокосия.

— Ти много знаеш! — каза той с поомекнал глас. — Като ти ударя един, ще се залепиш като гербова марка за стената!

— А пък аз като ти Лепна един, ще ти изхвръкнат и двете очи!

— Колкото и да беше грозна заканата, тонът на Бебо беше доста примирителен, видът му He предвещаваше нищо такова.

— Брей, брей! — злобно измърмори червенокосият. — Много си страшен!

— На тебе май ти дойде малко боя миналия път!

В очите на червенокосия се мярна омраза и любопитство.

— Ааа, ти от тях ли си? Затуй ли си толкова лют? — Той завъртя многозначително пръчката в ръката си. — Ела, ела, че ми трябваш!

— А другите трябват ли ти?

— И те ми трябват…

— Тогава почакай само две минути! Те ей сега ще дойдат!

По лицето на червенокосия се мярна ясно забележимо безпокойство.

— А те къде са?

— Тука са… горе при зъболекаря! Ако искаш — може да им свирна! Докато кажеш „гък“ — и ще дотичат!

Червенокосият изгледа с дълъг, пълен с омраза поглед Бебо и след това, без да каже нито дума повече, също така бавно се запъти по улицата. Останалият на полесражението победител тържествуващо погледна към момичетата — тия, заради които той не бе офейкал още в първия миг. За негово учудване лицето на Юлия се оказа неприветливо, дори навъсено.

— Много хубаво го перна! — каза тя горчиво. Просто му посиня бузата!

— Чакай де, ама…

— Ако беше тук Пешо — прекъсна го сърдито Юлия, — досега да му беше видял сметката…

Бледото лице на Бебо тоя път поруменя от внезапен приток на кръв.

— Ясно, че не бива да се вдига шум! — каза той засрамен. — Нали знаеш каква ни е задачата!

Юлия замълча. Но последната фраза изглежда бе направила впечатление на Живка, защото тя след малко запита:

— Ама вие защо идвате тука? Нали живеете далече!

— Тъй… идваме! — все още обиден и недоволен от въпроса измърмори Бебо.

— Сигурно тук плочките са по-хубави за дама! — с лек тон на подигравка забеляза Живка.

— Глупости — дама! Аз просто идвам на…зъболекар!

— Аха!

— Правя си един зъб.

— Е, да, но зъболекарят живее горе…

— Чакам да мине време! — сърдито се начумери Бебо. — Имам определен час…

Живка се усмихна, мургавото и лице сякаш засия.

— С други думи, малко те е страх — каза тя, но в тона и имаше повече съчувствие, отколкото подигравка.

— Не, не че ме е страх, ноо…

— Знам, знам… Във всеки случай всички казват, че зъболекарят е просто — чудо! Работи без „ох“!

— Ти познаваш ли го? — запита внезапно Юлия.

— Как да не го знам!… Нали живеем в една кооперация… Аз съм си правила и зъб при него, виж! — тя зина застрашително срещу новата си приятелка. — Този, пломбирания, виждаш ли го? Много добър човек и чисто пипа, казвам ти!

— Добър ли? — недоверчиво попита Юлия.

— Ами че добър…

— А ти сигурна ли си?

— Как да ти кажа — сигурна съм, разбира се! — но гласът и не беше толкова сигурен. — Изобщо почтен човек.