— Както казва народът — много хубаво не е за хубаво! — изсумтя мрачно Аврамов. — А ако се заразят всички мишки — какво ще означава това. Навярно, че ги заразява ензимът.

— Все още не означава — отвърна младежът колебливо. — Може да значи също, че случайно сме улучили оптималните условия за взаимно заместване.

— Не знам! — вдигна рамене Аврамов. — Мен ме е страх. Ако излезе вярно първото ни предположение — просто ужас!… Все едно върху светът да се тръснат сто чуми наведнъж, И дори по-страшно…

— Ами щом не са се тръшнали досега…

— Ама ти почваш наистина като Азманов! — каза раздразнен Аврамов. — А всъщност никой не знае откъде точно може да дойде белята!

— И все пак злият дух е все още в бутилката — отвърна Сашо. — И дори знаем коя е тя!

— Знаем, знаем! — мърмореше мрачно Аврамов. — Но не можем като някои конспиратори да я глътнем.

Аврамов се обади в лабораторията да работят, докато получат резултат. Само излишните хора да си отидат, като свърши работното време. А те двамата останаха да чакат в директорския кабинет, все така изпотени и неспокойни. Да имаше поне някакво разхладително питие, изстуден сок от грейпфрут например, само с няколко глътки джин. Сашо сякаш виждаше как чашата се запотява в ръката му, но това ни най-малко не го утеши, Сега и двамата приличаха на хора, които чакат зад стените на бокса резултат от съдбоносна операция. Но на операционната маса бе проснат не някой свако, не някоя стринка дори, а самото човечество, Най-сетне към шест часа пристигна лаборантът смешник. Изглеждаше полуусмихнат, полууплашен, усмивката му се бе изкривила като ченгел.

— И третата мишка е заразена! — каза той предпазливо. — Мъжка, от група „С“. Ето ви резултатите.

Двамата се нахвърлиха върху тях — нямаше никаква грешка. И изведнъж изпаднаха в униние.

— Да се посъветваме с Урумов — предложи Аврамов. — Тъй и тъй трябва да му кажем какво се е случило.

Младежът изглеждаше разколебан.

— Не тая вечер — каза той неохотно. — Защото старият може и да ни се присмее за страховете.

— Само за смях не е! — отвърна нервно Аврамов. — Какъв смях? Това е смърт… Днеска е мишка, утре може да бъде човек.

— Тъй е… Но по-хубаво да не бързаме…

Все още не знаеше, че след четвърт час сам ще наруши джентълменското споразумение. Работното време отдавна беше минало, той слезе в своя кабинет, за да вземе сакото си. И точно в тоя момент упорито зазвъня телефонът. Все още потънал в своите мисли, той вдигна небрежно слушалката. И чу малко стреснат, разтревожен женски глас.

— Другарят Илиев? Извинете, обажда се лелята на Христина. Не от Казанлък, от карловската болница. Моля ви, да не се плашите, но претърпяхме днес автомобилна катастрофа.

— Катастрофа? — възкликна той стреснат.

— Не, няма нищо страшно! — продължи забързано Юлияна. — Само леки контузии. Но за нещастие при сътресението Криста получи спонтанен аборт… Със много силен кръвоизлив…

— Все още ли продължава? — Той просто не вярваше на ушите си.

— Все още… Криста е много уплашена, от катастрофата ли, от кръвоизлива ли, и аз не мога да ви кажа.

— А лекарите? — той избърса нервно потното си чело.

— Лекарите твърдят, че няма опасност за живота й. Но вие познавате Криста по-добре и от мен… Страхува се, иска да ви види.

— Тръгвам веднага! — отвърна Сашо. — Къде е тая болница?

— Като влезете в Карлово, лесно ще ви упътят. Най-важното — не се плашете, навярно няма нищо страшно. Пък и Криста веднага ще се успокои, като разбере, че ще дойдете… С какво ще тръгнете, с влака ли?

— Не, с колата на вуйчо… Но поговорете с лекаря, моля ви се… Той може да я успокои само с няколко думи…

— Оставете го тоя лекар! — каза с досада Юлияна. — Не бях виждала досега като него. По-лесно ще му извадиш сливиците от гърлото, отколкото да изтръгнеш оттам някоя дума. Добре, че сестрата е приказлива…

След малко Сашо затвори телефона и облече бързо сакото си. Първоначалният страх като че ли бе отстъпил място на нелепото чувство за справедливо възмездие. Така е, като не слуша! Така е, като бяга от операционните зали! Така е, като се пръждоса чак някъде си, за да се скрие от него! Друго щеше да бъде, ако го беше послушала… И ето сега!

Сашо не усети как изхвръкна навън. И инстинктивно се огледа за кола. Наистина един фолксваген с цвят на доматена салца тъкмо се беше отправил към изхода. Сашо несъзнателно вдигна ръка, И в следния миг беше готов да се прати по дяволите. Защото колата стреснато спря, на малкото прозорче се показа вежливото лице на Азманов.

— Кажете, колега?

Всъщност не беше кой знае какво, те се срещаха и поздравяваха по коридорите. И при тия срещи и двамата приличаха на намазани палачинки.

— Знаете ли къде живее академикът? — попита Сашо.

— Може ли да не знам.

— Ами ако ви е на път…

— Всичко ми е на път — отвърна все така вежливо Азманов. — Качете се…

Азманов му отвори предната врата, нямаше как, трябваше да седне при него. Добре регулираната кола бръмна едва забележимо и потегли. Но главата на младежа бе съвсем празна, а може би, като всеки възпитан човек, трябваше да каже няколко думи, И точно в тоя миг нещо като че ли го боцна отзад.