— Надявам се, че всичко това се е смляло порядъчно — усмихна се за пръв път академикът.

— Защо? Къде ще ме водите?

— В едно хубаво ханче. Но не е много далече, почти в София.

Лицето й внезапно потъмня, ситни бръчици покриха челото, което досега бе виждал винаги гладко.

— Не биваше — каза тя. — Прекалено е.

— Защо да е прекалено?

— Сам разбирате защо?

— Но там наистина по-малко рискувате! — каза той убедено. — Там ходят главно разни директори със секретарките си. И някой и друг чужденец за камуфлаж.

— Толкова по-лошо! — каза тя. — Предпочитам някъде другаде. Където всъщност ходят по-скромни хора.

— Но аз съм ангажирал масата!

Мария се замисли за миг.

— Е, по дяволите — каза тя с някакъв нов глас, неочакван и чужд, сякаш не беше нейният. — Ами да вървим тогава.

И стана веднага, лека и пъргава, в малко клошираната си корава синя рокля. Колата ги чакаше, разбира се. Зад прашното стъкло Трифон все още сричаше полугласно своите малки обявления. И тъкмо размишляваше за някакъв сешоар — за какво всъщност би могъл да му послужи, като имаше само няколко косъма по плоската си като дъно на тиган професорска глава. Когато двамата наближиха, Трифон доста нахално се зазяпа в дамата му. По всичко изглеждаше, че напълно я одобри. Те се настаниха отзад, Урумов каза:

— В ханчето!

Там бяха още по светло. Урумов освободи колата до единайсет часа, после влязоха в прочутото ханче на грешниците. Стори им се, че вътре е по-тъмно, отколкото вън, макар че бяха запалили светлините си, повечето цветни и засенчени. Както се следва, бяха запазили за академика добра маса, доста уединена. Цялото заведение бе в битов стил, неизвестно какъв, грамадни свещи ронеха мътни стеаринови сълзи по железните свещници. Веднага пристигна келнерът, препоръча им морски лефер, печен на керемида. Урумов го погледна недоверчиво.

— Истински, пресен лефер? — попита той.

— Господин професоре, нямаме точни сведения кога е починал — пошегува се доста успешно келнерът. — Но вие знаете, леферът е царят на рибите… Не го сервираме всякога и всекиму.

— А имате ли и някакво подобно вино?… Дето не всякога и всекиму?

Келнерът го погледна колебливо, явно се страхуваше да обещае.

— Имаме нещо подобно… Бял станимашки мавруд. Но не ви обещавам.

Когато келнерът си отиде, Мария каза:

— Имайте предвид, че аз не пия вино.

— И аз не пия — усмихна се академикът. — Но белият мавруд се среща по-рядко от бялата врана. Почти колкото бялата лястовица.

— Да, бива ви за рекламен агент — каза тя. — Но ще ви призная, че не съм пила капка вино от сватбата си. И не просто от добродетелност. Алкохолът ме прави тъжна, винаги се разплаквам. Като между впрочем на сватбата.

— Това е било само лошо предчувствие — пошегува се академикът. — Но ще трябва все пак малко да ми помогнете. Ще се изложа пред Трифон, ако изпия тая бутилка сам.

И Мария наистина изпълни заканата си. Като изпи как да е една чашка от силното бяло вино, ароматно и малко сладко на вкус, очите й веднага се напълниха със сълзи. Тя ги изтри едва ли не уплашено, опита се да се засмее.

— Ето, виждате ли!

— Няма нищо страшно — отвърна академикът. — Тука е доста тъмно, можете спокойно да си поплачете.

И в тоя миг се случи нещо съвсем неочаквано — над тях внезапно се изсипа порой от звуци, толкова чисти и ясни, че и двамата трепнаха. Без да погледне, Урумов знаеше, че цимбалистът опитва инструмента си. И наистина циганите оркестранти бяха вече заели местата си. Паетите на диригента блестяха меко на слабата светлина, косите им лъщяха като намазани. Точно в тоя миг пуснаха разноцветните рефлектори, сега белите им ръкави изведнъж станаха фосфорнозеленикави. Урумов внезапно си припомни отдавна забравеното ресторантче в Буда, високия мършав цимбалист, влюбената двойка на съседната маса, която му се бе видяла толкова жалка в своята закъсняла нежност. Той усети, че изтръпва, хвърли бърз поглед около себе си. Не, никой не ги гледаше — ни насмешливо, ни дори подозрително. А при това оня унил унгарец, с кривия нос, е бил навярно с пет-шест години по-млад от него. Защо му се е видял толкова безпомощен и смешен? Защо сега не можеше да се познае, дори да си представи себе си в оня вид?

— Какво ви стана? — попита Мария учудено. — Като че ли ви мина нещо много неприятно през ума.

— Да, има такова нещо… Макар че не се отнася до вас.

Оркестърът гръмна някак изведнъж, дружно, с всичките си инструменти, които му се сториха много повече, отколкото бяха в действителност. Свиреха хора на циганите от „Трубадур“ — силно, тържествено, почти ликуващо. И изведнъж усети как напрегнатите му нерви бавно омекнаха, светлината на заведението като че ли стана златиста от свещите, цялото му същество се изпълни с тиха радост. Когато келнерът най-сетне донесе рибата, той тихо запита:

— А мога ли да поръчам на оркестъра една песен? В тоя миг не подозираше, че това е най-лошото, което може да стори през тая вечер. Но просто се поддаде на някакъв импулс, който сам не разбираше.

— Ами естествено! — отвърна с готовност келнерът. — Стига да не е „Лили Марлен“.

— Не е — отвърна Урумов. — Доста по-стара, „Солвейг“.

— „Солвейг“?… Да, знаят я, много хубава песен — съгласи се охотно келнерът.

„Свирят я! — помисли той тъжно. — Винаги ще я свирят. И след хиляди години навярно, ако все още има хора на тоя свят.“