— Какво ти е?

— Нищо — отвърна тя.

— Не е нищо.

— Аз всичко развалих — каза тя. — Всичко, всичко!… Отрових ти целия ден. Къде ли не те мъкнах — по хижи, по месарници. Добре че си толкова търпелив.

— Хайде, глупости! Все някой ден трябваше да ми се случи. Човек не може да избяга от съдбата си! — добави той многозначително.

— Не може — съгласи се унило тя.

Внезапно лицето й се разведри, тя каза:

— Искам да те помоля нещо.

Той знаеше много добре какво ще го помоли, затова предварително замълча. Имаше чувството, че само за няколко мига устните й съвсем изсъхнаха, едва ли не се напукаха. За миг просто му дожаля за нея, беше готов на всичко.

— Ти чуваш ли ме изобщо?

— Чувам те много добре.

— Да ми обещаеш нещо — продължи тя. — Ама най-истински.

— Да, знам — каза той. — Обещавам ти най-истински.

Тя така се зарадва, че навлажни врата му с мокрото си от сълзи носле.

— Знаеш ли колко си мил! — бърбореше тя. — Просто ужасно си мил, най-истински.

— Ама така не може да бъде вечно — измърмори той. — Или пък ако бъде вечно — то отсега ми кажи, да му търся някак колая!

В гласа му се чувствуваше малко смях и повечко обида.

— Не, не, разбира се! — отвърна тя. — Тоя коняк е много остър, няма ли нещо по-сладичко?

Намериха в барчето малко бенедиктин, фалшив, разбира се. Сладкото, прозрачно питие се оказа по-коварно, отколкото бе очаквала. Скоро тя се развесели съвсем, със смях си припомниха днешните патила — сърдития месар, клечката, дето му бе влязла в носа. И тъй — докато неусетно се прибраха заедно в спалнята на мастития академик. Беше хубава нощ, истински щастлива нощ на славеи. И луната като че ли закри с бялата си длан прозореца, сега никой не можеше да ги види. Не спаха почти цялата нощ, казаха си само тия хубави думи, които отдавна чакаха да чуят и едва ги чуха, толкова в тия минути им вярваха. Но в последния миг тя сякаш се вледени, тялото й стана кораво и гладко като обелен корен. Но тоя глупав праг така или иначе трябваше да се премине, не беше възможно друго решение. Като че ли някаква малка мишчица изцвъртя в ъгъла, тя се отпусна. Той едва виждаше в мрака студеното й бяло лице, големите прихлупени мигли. За миг то му се стори като някаква трагична маска, всичко в него се сви, изведнъж му се стори, че е безнадеждно сам в тъмната стая.

Но когато се събуди на сутринта, слънцето така весело грееше върху пода, че той забрави всичките си нелепи и мрачни мисли. Беше спокоен и щастлив, сърцето му бе пълно. Трябваше май да приготви закуската на тая малка мързеланка, сега това е модерно. Внимателно измъкна голата си ръка изпод нейната шия, погледна дали не се е събудила. Не, спеше си. И откъде можеше да знае, че спи толкова, колкото и славеите, които се заливаха от песни в близкия дол. Излезе на пръсти от спалнята, като мъкнеше с една ръка панталона си, с другата спортната си фланелка. Внимателно притвори вратата. И ако зад гърба му не избухна весел и радостен смях, това бе съвсем случайно. Тя просто не искаше да развали очарованието на лъжата.

Той приготви старателно закуската, нареди грижливо приборите на масата, запари чая. Едва тогава влезе в спалнята — тя спеше. Приближи до леглото и лекичко я стисна по върха на носа. Тя веднага отвори очи, погледът й му се стори някак неочаквано сериозен.

— Слушай, ще те питам нещо, ама няма да ме излъжеш.

— Та аз никога не лъжа — отвърна той учудено.

— Добре — каза тя. — Нали помниш оная нощ, когато за пръв път дойдохме тука.

— Да, помня.

— Сега ще ми кажеш: идва ли тая нощ Донка при тебе, или не?

— Дойде.

— Знаеш ли колко си отвратителен! — избухна тя.

Ако знаеше само колко мъжете не могат да понасят сутрешни разправии. Особено на гладен стомах.

— Просто възпитан! — отвърна той сърдито. — Тя сама дойде при мене. Да я изпъдя ли?

— Ами, разбира се.

— Никой мъж няма да го направи. Ами за една жена това е смъртна обида.

— И какво от това? Всяко нахалство трябва да се наказва.

— Все си мислех, че сте приятелки — отвърна той мрачно.

— Пак сме приятелки… Но защо тя… — гласът й просто се пресече от възмущение.

— Просто беше пийнала малко повече. И аз също…

— Това не те извинява! — каза тя рязко. — Ама никак! Мене хич не ме интересува твоето минало. Но ти беше ме видял вече, ти ме познаваше. Това си е изневяра. И то ужасна.

Да, тя беше права, той го разбираше.

— Забрави тая глупава история! — отвърна Сашо. — Щом съм я забравил, все едно че не се е случила.

— Да, но аз няма да я забравя! — каза тя отчаяно. — Знаеш ли колко съм проклета. Цял живот ще я помня — ей тъй напук.

— Напук на себе си.

— Точно на себе си. А на тебе какво ти е? Просто те виждам как се облизваш като стар мръсен котарак.

Тая декларация, кой знае защо, му се стори много приятна.

— Ти я усети, като излезе ли? — попита той предпазливо.

— Ами, щях да я оставя аз да се мъкне при тебе! Да не мислиш, че съм толкова глупава? Като влезе, разбира се. Ама си помислих, че може да е ходила на едно място.

— Значи, напразно ти казах! — измърмори той със съжаление.

— Съвсем напразно! — отвърна тя искрено.