А навън славеите все тъй се заливаха в песни. Нямаха си проблеми, както си не е имала проблеми природата, преди да създаде човека.

Вече се свечеряваше, под тях земята бе потънала в мрачина, но във висините все още светеха последните зари на слънцето. Академикът с тъга си мислеше, че няма да мине час, и приключението завинаги ще свърши, може би последното приключение в живота му. Семейство Сюч го изпрати до летището — Имре голям и весел, Ирена мълчалива и подтисната. Когато се сбогуваха, в очите на Ирена внезапно бликнаха сълзи, тя бързо и малко виновно ги изтри с носната си кърпичка. Имре се засмя, потупа я по гърба, сякаш се бе задавила с нещо, после каза на немски:

— Много ми е добра жената. Само че е прекалено чувствителна.

Всеки добър човек е чувствителен — отвърна не съвсем тактично Урумов.

Той се качи в самолета малко объркан, с чувството, че е забравил нещо важно на летището. Нищо не бе забравил, разбира се, само раздялата му бе подействувала по-силно, отколкото бе очаквал. Не се срещаха всеки ден жени като Ирена, бе забравил, че има и такива жени по света. Нейните сълзи на летището нито го изненадаха, нито пък ги приписа на себе си. Ирена просто си имаше добро и нежно сърце, способно да се привързва. Детелинката, която бе намерила в Хортобаги, не беше ли самата тя? Тая мисъл го завладя така внезапно и силно, че той извади от джоба си тефтерчето, където я бе скрил. Дълго разлиства страниците, докато я намери — все така деликатна и свежа.

— Я!… Четирилистна! — каза учудено пътникът до него.

Той дори посегна към тефтерчето, но Урумов спокойно го пъхна в джоба си.

— Чуждото щастие не се пипа — каза той шеговито. — То може само да се погледа.

Съседът му обидено се върна към вестника си — тъкмо четеше с увлечение малките обявления. Навярно бе намислил да купува или продава кола, точно такъв бе видът му. Носът му лъщеше, двойната му брадичка бе леко оросена от пот. По-късно се разбра, че е някакъв експерт, бе ходил в Австрия да купува дизелови локомотиви. Когато поднесоха вечерята, той потри с удоволствие длани и без никакво бавене се зае със студената панирана пържолка. Урумов изведнъж усети, че апетитът му изчезна. Поне да си беше обърсал гушката, преди да се залови за приборите.

Но не бяха минали няколко минути, и експертът неспокойно се огледа:

— Имам чувството, че самолетът направи пълен завой! — каза той.

— Така ви се е сторило — отвърна академикът. След малко от кабинката на летците излязоха двете стюардеси, както му се стори, доста неспокойни, може би лекичко пребледнели. Без да кажат нито дума, те започнаха бързо да събират бакелитовите таблички пред пътниците.

— Какво значи това? — запита учудено експертът, все още с набучено парченце месо на вилицата. Очевидно му беше трудно да се раздели с вкусната хапка.

И понеже Урумов замълча, сам озадачен, експертът загрижено прибави:

— Тая работа не ми харесва. Ние не слизаме ли? Май че губим височина…

Полъх на тревога бе минал през целия самолет, пътниците започнаха да поглеждат уплашено през малките кръгли прозорчета. Не се забелязваше нищо особено, самолетните двигатели все така спокойно и равномерно бучеха, самолетът си летеше без никакви видими затруднения. Но ето че на прага на пилотската кабина се появи капитанът, пълничък, възрастен мъж с леко посивял перчем. Лицето му беше много сериозно, почти загрижено.

— Уважаеми пътници, моля за малко внимание — започна той на руски. В самолета настана подтискаща тишина. — Вие навярно забелязахте, че се връщаме отново в Будапеща — продължи капитанът. — В самолета има авария, оборотите спадат. Но както виждате, двигателите все още работят. Ние сме почти сигурни, че ще долетим благополучно до летището.

Малката коварна думичка „почти“ прозвуча така злокобно, че пътниците съвсем се вцепениха.

— И все пак има една малка вероятност да кацнем принудително. Това не е толкова страшно, както си мислят някои. Тук местността е равнинна, има много удобни терени. Моля ви да затегнете много добре коланите и при всички положения да запазите пълно самообладание.

Капитанът козирува и се прибра обратно в кабината. В самолета настана мъртвешка тишина, само експертът пророни отчаяно…

— Край!

— Какъв край? — запита недружелюбно академикът.

— Не разбирате ли, че капитанът се опитва да ни залъже. Ние сме пред гибел.

— Няма смисъл да се плашите сам — каза академикът. — С това няма да си помогнете.

— Ама вие знаете ли какво значи принудително кацане? — запита нервно експертът.

— Аз знам, но вие не знаете… Аз съм кацал принудително в Ню Фаундленд.

Експертът се опули срещу него, изпълнен с някаква отчаяна надежда. Около тях хората изведнъж забръмчаха, започнаха трескаво да затягат коланите.

— И какво стана?

— Кацнахме на много неравен терен, сред камънаци, по-големи от крави. Колесникът проби корпуса, имаше няколко ранени, но нито един убит.

— Леко ранени? — запита с плаха надежда експертът. — А после?

— Не знам. Скоро след това отлетяхме с друг самолет.

И експертът започна да стяга колана си така енергично, че заплашваше да се скъса на две.