Първа пристигна Донка. Изглеждаше като зашеметена и със своето ярко червено пончо и зелени панталони приличаше на голямо крачещо лале. Беше малко отслабнала през лятото, очите й блестяха като на гладна котка. Седнала-неседнала, тя се залови за газираната води и я изгълта направо от бутилката, без дори да мигне.

— Ти от Сахара ли идваш? — попита той.

— У Антоанета бях — отвърна тя и безцеремонно се уригна. — Нищо, прощавай… — Лицето й изведнъж просветля. — Знаеш ли, извадих кент флеш майорен от пики.

— И как стана това? — попита Сашо без особен интерес.

— Как стана ли? — едва ли не крякна възбудено тя. — Бате Фанчо Куклата беше блинд, аз имам кента до рига… Казвам тройно, разбира се. Бате Фанчо тегли две карти. Ами сега?… Нали знаеш какъв рефлекс вадя на покера. И аз тегля две карти. Имах пики рига, вале десятка, получих асо и дама. А той понеже е джентълмен с жените, си получава своята четвърта осмица. Първа заигравам аз — десет чипа. Той…

Сашо изключи за половин минута. Другите как да е, но Криста защо се бавеше? Тя не закъсняваше никога, обикновено идваше първа. Винаги я намираше там, където трябваше да го чака, спокойно си гризеше гевречето или ближеше сладолед. Това момиче като че ли не знаеше какво е скука. Толкова е интересно да се зяпа уличното движение, казваше тя. „Знаеш ли, мишенце, преди малко мина Калата, нямаш представа колко е посивял. Като видя как съм се опулила срещу него, той ми удари едно око и си отмина.“ Да, имаше много ведър характер неговото мишенце, освен когато работите се отнасяха до майка й. Беше му забранила дори да се обажда по телефона у тях, майка й се разстройвала, като я търсели разни момчета. Какви момчета? Защо момчета? Той не е момче, а кандидат за научен работник. Тая непозната майка вече от месеци му ходеше по нервите, но по тоя въпрос Криста не беше склонна да прави компромиси.

Когато включи отново, Донка тъкмо казваше:

— Ама ти не ме слушаш!

— Как да не те слушам? Само се чудя защо никой не идва.

— Ще ти кажа защо!… В тоя момент Криста тъкмо бърше сополите на майка си и рони сълзи заедно с нея… Ще ти почерни живота тая жена, ако ти стане тъща…

— Няма такава опасност! — каза Сашо хладно.

— Да ти стане тъща? — погледна го тя бързо.

— Не, да ми почерни живота.

— Ти си превъзходен егоист — отвърна Донка невъзмутимо. — Тебе даже не могат да те одраскат.

— Аз ли съм егоист? — погледна я той презрително. — Дето ви мъкна цяло лято с колата на вуйчо?… И ви поях с най-отбрано уиски?

— Сантори — каза тя. — Това изобщо не е уиски.

— Само веднъж беше сантори, маймуно такава.

— Е, добре де!… Да не си го правил заради мене? Знам ви аз какви сте баламурници, особено в размножителния период.

— Приличам ли на баламурник? — попита той малко високомерно.

— Е, не съвсем! — съгласи се внезапно тя. — Не се отказваш, ако ти падне и нещо допълнително…

Сашо стреснато замълча. За пръв път Донка му напомняше за тая тяхна единствена грешна нощ. Но сега го гледаше спокойно и малко насмешливо, очите й, полирани още през лятото, все тъй си блещукаха. Досега се бе държала така, сякаш нищо не се бе случило между тях, какво изведнъж я беше прихванало?

— Ето ги двете Фифета! — каза тя. — Басирам се, че Мими е била на козметичка, затова закъсняха.

Двамата Секеларови се настаниха мълчаливо на масата, не казаха дори здрасти. Малкото Фифе наистина бе ходило на козметичка, приличаше на одрана. Бяха й свалили хубавите мустачки, кажи-речи, до косъм, оскубаното бе намазала лекичко с крем, така че пак си имаше мустачки, макар и бели. Но в замяна на това брадата на голямото Фифе изглеждаше непипната от месеци. Кишо се бе пошегувал веднъж, че като влязла някаква муха в брадата му, излязла оттам след половин година. Много се измъчила в тоя лабиринт, горката, щяла да умре от глад, отчаяно бръмчала за помощ. Хари чувал, разбира се, че нещо бръмчи, но малкото Фифе го уверявало, че то е в главата му. Сега той се бе приближил до масата някак си дебнешком, криеше нещо зад тесния си гръб. После се разбра, че е картина.

Щом седнаха, лицето на малкото Фифе веднага потъна в пот. Жестокото дране на космите го бе изнервило, по лицето й от време на време пробягваха леки тикове. Хари, все тъй мълчалив и равнодушен, разопакова картината — само погледът го издаваше, че е спокоен горе-долу като Везувий. Когато я подпря на стената, се чу първото леко бучене — никой не изохка от възторг. Даже напротив, Сашо я гледаше малко резигнирано, най-сетне измърмори:

— Да, хуу-бава… Всъщност какво представлява? Кентаври пасат зеле?

— Не се втелявай! — каза мрачно художникът. — Това са берачки на лавандула. Ако не ти харесва, мога да си я взема обратно.

— Как пък не! — отвърна живо младежът. — Единственият художествен предмет в нашия скромен еснафски дом. Ако не се смята един ковьор на майка ми, нейна саморъчна изработка от пансиона.

Той продължи да гледа картината, след всеки миг тя все повече му харесваше.

— Ще я покажа на вуйчо, разбира се! Тоя подарък не е ли малко скъп?

— Аз не правя търговия с изкуството — отвърна художникът.

И навярно беше прав. Веднъж се беше изпуснал пред Кишо, че през целия си живот е продал всичко на всичко четири картини. А бил нарисувал около четиристотин. Кишо просто се чудеше къде може да е дянал другите. Художникът внимателно дебнеше израженията на лицата им.

— Защо трябва една картина да се разбира от пръв поглед? — запита той. — Това означава, че не съдържа нищо особено.

Сашо охотно се съгласи. Ковьорът на майка му представлявал „Грабването на сабинянките“. Като бил съвсем малък, той си мислил, че някакви мъже гъделичкат някакви жени. И да им бъде по-удобно на мъжете, жените малко се били разсъблекли. Не изглеждало, че това кой знае колко ги забавлява, някои дори се опитвали да побягнат. Едва когато поотраснал, той се решил да запита майка си: „Мамо ма, тия защо ги гъделичкат?“ „Не ги гъделичкат, а ги крадат“ — отвърнала майка му. Той си помислил, че се шегува. Кой е луд да краде жени? Жени, колкото щеш, не можеш да се разминеш от тях по улицата. Друго е, ако ги давеха, да речем, но наблизо не се виждало ни море, ни река. Хари го слушаше намусено, а всъщност даже не го слушаше. Както винаги, той бе ужасно гладен, чувствуваше се готов да изяде цяло прасе. А на всичко отгоре, преди да тръгнат, бе прочел в едно старо списание как се приготовлявало хоботче на много млад слон — като се заравяло в опалена в земята пещ. Ставало като мозък.