— Слушай, поръчай поне нещо за пиене — прекъсна го той нетърпеливо.

Сашо поръча водка и сайра — комбинацията беше много хубава. Докато чакаха, пристигна Кишо, по летни сандали на всичко отгоре. Краката му бяха съвсем мокри, но изглеждаше някак особено сгорещен и възбуден. Оказа се, че единствените свестни обувки в къщи взел брат му, тъй като трябвало да отиде на концерт на Ойстрах.

— Абсолютен кретен — оплака се той беззлобно. — Няма пари за обувки, а се мъкне по разни скъпи концерти. Това какво е?

— Сайра! — отвърна Донка.

Докато келнерът се обърна, ометоха сайрата. Кишо незабавно поръча още пет порции.

— Слушай, не се ли увличаш? — попита Сашо внимателно. — Не забравяй, че си дошъл по летни сандали!

— Тая поръчка аз плащам! — каза Кишо натъртено. — Пет порции, моля. И за какво пестите лимоните, донесете ни цял лимон.

Докато келнерът се оттегляше с достойнство, той добави доволно.

— Днеска съм сключил най-голямата сделка в живота си! Край на асистенската сиромашия!

Никой не му обърна внимание. Отдавна се беше прочул със своите сделки и трампи — обикновено кон за кокошка. Последният път бе заменил фотографически апарат за детска количка. И за какво му беше тази детска количка? Кишо мрачно мълчеше. Донка съвсем случайно беше узнала, че я подарил на малката си сестра по случай нейната първа рожба.

— Какво, не вярвате ли? — продължи той язвително. — Напускам с омерзение университета, отивам на частна практика.

— Каква частна практика? — попита скептично Донка. — Къде има сега частна практика?

— И все пак има! — заяви тържествено Кишо.

И разказа подробно. Някакъв белгийски менажер внесъл в България японски електронни устройства за забавни игри. Инсталирал ги в „Луна парк“ и започнал да ги експлоатира. Автоматите били нещо удивително и като техническо устройство, и като ефект. Имало там стрелба по бойни самолети, футболни мачове, изкусно кормуване. Минала седмица, минали две, и автоматите започнали да се развалят. Устройството им било наистина извънредно фино и сложно, дори сам менажерът нямал ясна представа за тях.

— Изобщо у нас никой не е в състояние да ги поправи. Никой освен мен, разбира се! — Той се удари така силно в гърдите, че две-три грахчета от руската салата излетяха като куршум от устата му. — Та дори и за мен това не беше чак толкова лесно, тоя кретен изобщо не е донесъл схемите. Сега — все едно, че ще ги измислям аз.

Най-сетне някой упътил менажера към Станислав Кишев, дипломиран инженер, асистент в университета. Богатият менажер се държал робско като католически прелат в двора на папата. Донесъл му бутилка Балантай и кутия виенски шоколадови бонбони. Докато опитвали бонбоните и уискито, менажерът му изложил патилата си. Макар да изглеждал крайно смирен, все пак бил добре информиран.

— Слушайте, господин Кишев, аз ви предлагам много изгодна сделка! — заявил той. — Вие получавате в университета сто и петдесет лева. Аз ще ви дам четиристотин… И дори няма да имате работно време — само ще поправяте автоматите, когато се повредят.

Всички го зяпнаха, предложението наистина не беше за пренебрегване.

— И ти съгласи ли се? — попита Донка.

— А как? — погледна я враждебно Кишо. — Ти на мое място ще откажеш ли?

— Разбира се, че няма да откажа… Но ще поискам поне шестотин… Ти с тия сандали ли беше?

— Ами с кои?

— Той те е взел за пълен бунак — каза тя убедено. — Щом ти е предложил четиристотин, значи е бил готов да даде поне двойно.

Кишо остана със зяпнали уста, черните пуканки по лицето му лекичко избледняха.

— Знаеш ли, че си права! — каза сломено той. — Ами, разбира се!… След туй аз си направих сметката — той губи по сто лева на ден от развалените машини.

— Видиш ли? — каза Донка.

— Добре де — намеси се Сашо, — но защо трябва да напускаш университета?

— А как? — Кишо се понамръщи. — Да служа едновременно на бога и на мамона?

— Дума да не става! — каза решително младежът. — Да си оставиш университета заради някакви си детски играчки! Тая няма да я бъде!

— Как няма, като е факт!… Аз подписах договор — днес в шест часа в кафе „България“. При това с неговия паркер, тъй като нямах на ръка нещо по-подходящо. — Кишо се засмя. — Дори взех триста лева аванс, искаш ли да ти ги покажа?

Не стана нужда, тъй като извикаха Сашо на телефона. Беше Криста, гласът й звучеше доста унило.