На прага стоеше непознат човек, облечен в нова спортна винтяга. Ниско прихлупеният каскет почти прикриваше очите му. Но това, което Урумов видя преди всичко друго, бе червената лента на лявата му ръка с двете букви ОФ. Но в тоя миг дори не можа да си даде сметка какво може да бъде това — надежда или смъртна опасност.

— Здравейте, професоре! — каза мъжът и леко открехна каскета си.

Едва сега Урумов го позна — беше Кисьов, същият онзи полицейски началник от времето на Блока, който го бе запознал с жена му.

— Ти ли си? — попита Урумов изненадан.

Кисьов само кимна, направи си път с ръка и влезе. После затвори внимателно вратата и свали каскета си.

— Не бой се, не съм компрометиран! — каза той спокойно. — А това тук е за маскировка — показа той лентата си.

— Няма от кого да се боя! — сухо му отговори Урумов.

Кисьов огледа стаята, видът му бе леко разочарован.

— Мислех, че имаш две легла. Къде спи жена ти, като идва насам?

— Тя не идва — отвърна сдържано Урумов. — Сега човек трябва да лети, за да отиде някъде.

Но Кисьов сякаш не го чу, очите му все тъй шареха по обстановката, най-после спряха на малката вратичка до прозорчето.

— Това за балкончето ли е?

— Да, малко декоративно балконче. Доскоро само гълъби кацаха по него, но сега и те изчезнаха.

— Как няма да изчезнат — каза Кисьов и чистите му зъби леко проблеснаха. — Сега всеки има оръжие и стреля с него.

Той мина през стаята, после каза спокойно:

— Слушай, Урумов, налага се да преспя тая нощ у тебе.

Само това не бе очаквал да чуе.

— Защо? — попита той учудено. — Нали не си компрометиран?

— За сигурност — отвърна Кисьов. — Не бой се, ще прекарам на тоя стол. Нямаш ли поне едно излишно одеяло?

— Нямам — отвърна Урумов.

Сега му беше съвсем ясно, че Кисьов се укрива от властта. Иначе за какво ще се маскира с тая лента? Но виновен или невинен — той знаеше много добре, че няма да му откаже убежище. Това беше в кръвта на Урумовци — никога не бяха отказвали помощ на човек в нужда. Дори неговите богати предшественици, цариградски търговци, които живееха главно от милостите на хазната, бяха укривали, както говореха семейните предания, Раковски и още мнозина революционери.

Кисьов седна, без да го поканят — и не на стола, а на леглото. И едва сега започна да разкопчава винтягата си. Много хубава спортна риза, кожено коланче със златна тока. Фигурата му бе добре запазена, кръглото му лице — гладко, бяло и чисто. На Урумов се стори, че двамата мълчаха цяла вечност. Най-сетне Кисьов прекара плътно ръка през косата си, сякаш пробваше какво е останало, и каза?

— Видя ли докъде я докарахме?

— Във всеки случай — не аз! — каза сухо Урумов. — Никога не съм имал нищо общо с немците.

Някакъв инстинкт сякаш му подсказваше да бъде по-внимателен с Кисьов.

— Не си единствен. Както знаеш, аз съм демократ, Урумов, нашата партия има представители е Отечествения фронт. Но лично аз не одобрявам това.

— Защо? — попита късо Урумов.

— Как така защо? Аз знам, че и ти си демократ, макар и в по-широкия смисъл на тая дума. Кажи ми, Урумов, какъв смисъл да отхвърлим една диктатура, за да си нахлузим на врата нова, още по-кървава и кошмарна. Да се спасим от една тирания и да я сменим с друга. Фашисткото варварство ни беше съвсем достатъчно, за какво ни е сега азиатско. Ние сме цивилизовани хора и слава богу живеем е цивилизована страна.

Сега вече Урумов много добре разбра, че трябва да бъде крайно внимателен. Тоя мек, добре гледан човек на леглото не беше ли смъртта? Никой не може да каже как точно изглежда смъртта, понякога лапичките й са бархетни.

— Не знам дали не преувеличаваш… Ако съдя по радиото, комунистите са малцинство в кабинета.

— Малцинство? — погледна го презрително Кисьов. — А по улиците на Банкя видял ли си други освен комунисти?

— Това още нищо не значи. И ти имаш червена лента.

— Значи, Урумов, значи? Те са организирана сила, държат се здраво един за друг. А при нас всеки се е уловил за своята дръжка в трамвая.

Кисьов бръкна в джоба си и извади оттам кутия „Томасян“ дубъл екстра, каквито отдавна не продаваха. Нежният шум на станиоловата хартия изведнъж му припомни хубавите спокойни години.

— Ти от коя партия си? — запита внезапно Кисьов. — Доколкото знам — от радикалната.

— Ние, Урумовци, сме потомствени радикали — кимна той.

Това беше истина — след Освобождението търговският им род беше бързо западнал, повечето от потомците бяха преминали към свободни интелектуални професии. Имаше учители, лекари, адвокати, висши съдебни магистрати. Тогава защо да не бъдат и радикали? Урумов неволно се засмя.