— Не е толкова важно — измърмори снизходително Кисьов. — Радикали и всички други — все едно. Сега трябва да бъдем заедно — като юмрук.

— Няма ли да бъде малко мекичък нашия юмрук, Кисьов. Червената армия се разхожда свободно из България.

— И какво от това? — попита рязко Кисьов. — Ти мислиш, че зад гърба на Червената армия ще се установят само болшевишки правителства? Няма такива аванти… В Ялта съюзниците категорично са се разбрали — навсякъде свободни избори под контрола на съюзнически комисии. И освен това, ако руснаците са в България, англичаните са в Гърция.

— За пръв път чувам! — погледна го изненадан Урумов.

— Не си чул, защото нашите вестници мълчат. Така е дошла работата, Урумов, че който превари. Ако успеем да установим демократично правителство — целият свят ще бъде с нас.

Кисьов говореше с равен глас, но Урумов усещаше как в него всичко се вълнува и трепере. И говореше въпреки това много разумно и логично, не приличаше на оня вятърничав гимназист.

— Сега на нас са ни нужни умни, прогресивни хора! — говореше той. — Некомпрометирани. При едно ново положение аз те виждам на върха на пирамидата, драги Урумов. Вашата партия не е чак толкова многобройна.

— А как виждаш себе си? — попита шеговито Урумов. — Министър на вътрешните работи?

— А защо не? — отвърна малко троснато гостът. — По традиция това министерство е било винаги на демократите. Името на Мушанов е символ на ред и демокрация. Нашата партия е единствената, която при всички обстоятелства е държала за Търновската конституция.

И точно в тоя миг някъде в близките околности избухна стихийна стрелба. Кисьов трепна и се ослуша, лицето му за пръв път придоби някакво остро и напрегнато изражение. Но след минута-две стрелбата стихна така внезапно, както бе започнала, Урумов усети, че гостът му въздъхна с облекчение.

— И според тебе кой ще ти даде това министерство? — запита внимателно Урумов.

— Има кой!… Но не ти, разбира се. Ние с тебе сме мирни граждани, а не хлапаци, които размахват по улиците шмайзери. Политиката не може да се прави по улиците. Тя се прави и ще се прави по кабинетите на големите умове на нацията.

Отново избухна стрелба, но тоя път съвсем наблизо. Стреляха с автомати, от време на време изплющяваше револверен изстрел.

— Хлапаците! — каза Кисьов с ненавист. — Плашат гаргите. Но и това няма да им помогне. Ти служил ли си?

— Слава богу — не.

— И наистина — слава богу. Но ако беше служил, щеше да знаеш, че няма по-боеспособна и по-патриотична бойна единица от Школата за запасни офицери, Това са среднисти, все уми и отракани момчета. И от най-здравите слоеве на народа, няма между тях мамини синчета.

Изведнъж нещо екзалтирано блесна е погледа на бившия полицай.

— Ето — те ще свършат тая работа. Тая нощ яли утре най-късно ще влязат в София и ще заемат властта. Пак ще има правителство на Отечествения фронт, но без комунисти. С комунисти в правителството ни не можем да разчитаме на щедрата помощ на западните страни. А без тях как ще се изправим из развалините?

Кисьов сякаш се стресна от думите си, предпазлива погледна към вратата. Но цялата вила бе потънала в тишина, навярно всички отдавна спяха. И все пак някой го бе пуснал да влезе при него, навярно някой негов съратник. Урумов много добре усети момента — очевидно Кисьов бе казал повече, отколкото трябва. И волно или неволно го бе направил свой съучастник. Не му оставаше никакъв изход, освен бързо да смени темата.

— А ти с какво се занимаваше през последните години?

Кисьов измърмори, че е бил председател на някакво командитно дружество и че се занимавал с износ в Германия.

— И есе пак си подхвърлял нещичко на ламята! — усмихна се Урумов, но тонът му беше дружелюбен.

— Вкиснати пулпове — каза Кисьов. — И мармалади от дренки.

А припечелвал ли е нещичко от тая работа? Да, добре бил, имал хубав апартамент на улица „Априлов“, лека кола „Бенц“. Но колата му реквизирали другарчетата, дали му разписка. Той дори я показа, написана на ръка с едър женски почерк. Урумов бързо съобрази — очевидно не е търсен от властта, щом е бил в милицията, без да го задържат. Но какво означаваше всичко това? Защо трябва да се крие, ако е извън подозрение?

— Знаеш ли, ние не можем да спим тук двамата, няма място — каза Урумов. — Аз ще отида при Грозев, той има вила тук, ще преспя в кухнята.

— Кой е тоя Грозев?

— Професор Грозев, не може да не го знаеш.

— Май че го знам — измърмори Кисьов неуверено. — И какво ще му кажеш?

— Ще му кажа, че внезапно е дошла жена ми. Или ако искаш, да те заведа тебе у професора?

Кисьов погледна колебливо стола, на който му предстоеше да прекара нощта.

— По-добре иди ти!… И донеси сутринта нещичко за закуска.