Голованов веднага излезе с момчетата, които бе довел. След половин час всички се върнаха омърлушени — явно птицата бе отлетяла.

— Навярно е надушил блокадата — каза Голованов без настроение. — Кисьов не е вчерашен.

После погледна към професора и добави:

— Не бива да се връщате там. Ще ви дадем друга квартира.

Урумов си отиде с олекнало сърце. Хем бе изпълнил гражданския си дълг, хем не бе станал причина някакъв човек да пострада заради него. В края на краищата бе напълно възможно Кисьов да е съчинил заговора в школата. Всъщност с какво би могъл да събира сега съмишленици освен с измишльотини? Все пак Урумов много добре си даваше сметка, че ако наистина стане нещо — той ще отговаря с главата си. Бившият полицай нямаше да му прости предателството.

Минаха два дни, той съвсем се успокои. Съветските войски бяха пристигнали е София. И точно тогава го извикаха спешно в комендантството. Минаваше полунощ, селището отдавна спеше. Момчето, което го водеше, изглеждаше много късогледо, няколко пъти се спъна, макар че си светеше с електрическо фенерче. И през целия път не му каза нито дума. Някакво лошо предчувствие сви сърцето на професора. Когато най-сетне пристигнаха в комендантството, посрещна ги младото момиче. Сега беше във военни дрехи без пагони, но видът й не бе станал по-внушителен.

— Малко неприятно, господин професоре — каза тя. — Ще ви покажем един труп, трябва да го идентифицираме.

Трупът бе положен на пода, само лицето му бе завито с някакъв мръсен пешкир. Точно по средата на гърдите му зееше грамадна грозна рана, сякаш го бяха улучили с противотанково оръдие.

— Отвийте го! — каза тя.

Едно от момчетата махна парцала. И той веднага позна лицето на Кисьов, синкавобледо и напрегнато, сякаш в последния миг се е готвел за страшен предсмъртен скок. Макар че бе виждал толкова много трупове в живота си, той изведнъж усети как му прилоша. Тоя мъртвец не беше като другите, сам той бе отнел живота му, макар и не със собствените си ръце.

— Да — каза той тихо, — това е Кисьов. Бившият полицай…

Професор Урумов, член на академичния съвет на Софийския университет, се върна като зашеметен у дома си. И цялата нощ не може да заспи. Но това бе единствената и последна безсънна нощ, след това мрачният образ на Кисьов сякаш изчезна в някаква черна дупка, в която никога не смееше да погледне.

В нощта срещу събранието от всички най-зле спа Ангелина. Сънува много лош сън. Лежеше си уж у дома на леглото и изведнъж отнякъде се появи нейната покойна снаха и започна да я тегли с все сила за крака… Беше много яка тая нещастница, успя дори да я смъкне от леглото. Ангелина гледаше с ужас бялото й като гасена вар лице и изведнъж й стана ясно накъде я тегли — в пъкъла. Но тя успя да се залови за железния крак на кревата, макар че нейният истински креват бе най-обикновен, дървен. И все пак Наталия навярно щеше да надделее, ако в най-опасния миг Ангелина не намери за благоразумно да се събуди. Беше цялата изпотена и разтреперана, повече не можа да заспи. Тъй прекара няколко часа до утрото. Навън нощта беше много светла, струваше й се, че скоро ще съмне, макар че все още не чуваше далечните предвестници. По-късно разбра, че тая нощна виделина е идвала от отражението на пресния сняг, тъй че доста се повъртя в леглото, докато наистина се разсъмна.

Все още беше кисела, дори малко уплашена. И без настроение се изправи пред гардероба си. Не й се искаше да облече японското кимоно, щеше да й бъде студено. Пък и кой знае дали мъртвата не си отмъщаваше за своите дрехи. Все пак не можа да се въздържи съвсем и намъкна един черен панталон от китайска коприна. Поколеба се малко и нахлузи над него зелен пуловер, вече доста износен, от най-старите, от моминските, които бе плела през войната. Така маскирана, тя походи насам-натам, все още обзета от лоши предчувствия. После не можа да се въздържи и събуди Сашо. Младежът стана мълчаливо, облече се, но като отиде в хола, зяпна учудено часовника.

— Защо си ме събудила толкова рано? — запита той ядосан.

— Защото днес имаш събрание — отвърна тя.

— Събранието е чак довечера, дървена главо! — кипна той.

— Трябва да се подготвиш.

— Какво има да се готвя? Събрание като събрание.

— Не е то така! — каза загрижено майка му. — Говори се, че вуйчо ти е в немилост. Щели да го пенсионират.

Едва сега младежът се обърна и я погледна втренчено.

Кой ти каза?

Ангелина се изви като уловена за опашката котка, но накрая си призна — Евдокия Логофетова. Сашо здравата се намръщи. Тая стара кукумявка, само с няколко яйченожълти къдрици на плешивата си глава, по цял ден скиташе из клюкарските сборища и понякога наистина налучкваше нещо.

— Къде я видя?

— Вчера дойде у нас да ме пита. Ама казват ли ми на мене!

— А пък аз се чудя защо целият хол снощи така вонеше! — измърмори той недоволно.

Не се шегуваше — снощи холът наистина вонеше на някакъв много тежък парфюм. Само тя в тоя град употребяваше такива ужасни старовремски парфюми.

— Ти ми кажи — вярно ли е? — запита майка му. Но той не я чу, представяше си отвратен как Логофетката възбудено крачи из хола с тънките си пачи крака и малка гърбица. На тая възраст зелените й очи все още блестяха като сапфири. Хората говореха, че където и да се появела, не може да не стане беля, макар и малка — ще се спъне човек, ще изпотроши мрежата с пресни яйца. А където имаше дребни деца, изобщо не я пускаха да влезе под предлог, че някой е заболял в къщата. Тя се боеше от болести като вещица от петли.

— Ама ще ми кажеш ли най-сетне? — избухна ядосана майка му. — Защо мълчиш?

— Измишльотини! — обади се презрително младежът. — Де да знам, вуйчо не е млад, може и да излезе в пенсия. Но всичко друго си го е измислила тая негодница! — И той прибави с отвращение: — Немилост, ама пък дума!

Майка му явно не остана доволна от отговора.

— Не ми харесва тая работа. Досега никой от Урумовците не се е пенсионирвал. Макар че е имало между тях и висши съдии.

Като отиде на работа, отначало Сашо не забеляза нищо особено. Всичко си вървеше както обикновено, никой не споменаваше за проклетото събрание довечера. И все пак имаше нещо. Скоро младежът усети, че неговите колеги просто избягват да го погледнат в очите. Да, всички, без изключение. Като че ли се чувствуваха виновни пред него, пред него — нищо, но може би пред вуйчо му. Много му се искаше да прескочи до кабинета му, но току-така не се отива при директор на институт. За негово щастие около обед академикът сам го навика при себе си. Сашо едва ли не изтича дотам, но спря пред вратата, огледа бялата си манта, после влезе. Вуйчо му седеше на мястото си съвсем спокоен, дори в добро настроение, както му се стори. Тук, в кабинета, като че ли наистина беше негов директор, а не негов вуйчо, това се усещаше в цялото му поведение. Дори му поднесе някакви луксозни шоколадени бонбони, които навярно пазеше за чужденци. И едва когато заговори, младежът разбра, че няма никаква грешка, вуйчото си беше вуйчо и нищо повече.