Но не изпълни заканата, опържи й яйца на очи. За себе си запази сармите от най-горния ред на тенджерата, които, макар че не бяха загорели, твърде малко се различаваха от тия на дъното. Но майката бе посвикнала на тоя вид ядене, дъвчеше го автоматично, вдадена в мислите си. Така наистина е безкрайно трудно да напълнее човек. Най-после тя вдигна глава от чинията.

— Тинче, искаш ли да отидем на кино довечера?

— Маминко, много те моля. Няма нито един хубав филм тая седмица.

— — Я се засрами!… А „Сатирикон“?

— За него няма билети.

Майка й я погледна продължително, наистина изглеждаше доста сърдита в тоя миг.

— Научи се вече и да ме лъжеш. Спокойно можеше да ми кажеш, че имаш среща довечера.

Тия думи дойдоха така внезапно, че Криста се вледени от страх.

— И изобщо престани с тая комедия! — продължи майка й нервно. — Аз не съм троглодит, знам, че имаш нужда от някаква дружба.

— Майко, но аз…

— Нямам нужда от самопризнания! — прекъсна я майка й. — Но не бива и да ме лъжеш. Нито да лъжеш себе си. Ако си разумна — това ми е съвсем достатъчно.

Тя бодна с отвращение една от сармите. И повече не повдигна поглед към дъщеря си, само усещаше, че и тя бе престанала да яде.

— Маминко! — започна Криста и внезапно спря.

— Какво — маминко?

— Маминко, мила моя, аз просто не исках да те огорча.

— Много познаваш ти майка си. За какво да ме огорчаваш? Но то може да стане отсега нататък, разбира се!

— Няма да стане! — отвърна горещо Криста.

— Добре, все едно че не сме водили тоя разговор. А пък утре, обещавам, ще ти направя шницели.

Това беше най-хубавото, което можеше да прави, и Криста го знаеше.

Но вечерта двамата със Сашо най-безцеремонно отидоха на кино, и то на „Сатирикон“, който бедната й майчица щеше да пропусне завинаги. Салонът беше много студен, така че излязоха оттам с посинели носове и хремави. Тичаха до „Варшава“, за да стоплят поне вкочанените си крака. Поръчаха си горещ чай с ром и така бързо го изгълтаха, че на Криста й пламнаха чак ушичките. И може би точно ромът стана причина да се изтърве най-внезапно.

— Знаеш ли, Цуце, майка ми е разбрала нещо за нас.

Младежът се намръщи:

— Какво, като е разбрала?

— Нищо — отвърна Криста.

— И изобщо не мога да разбера какво изкопаемо е твоята майка?… Ив кой век живее?

— Не бива да говориш така за нея! — каза Криста обидено.

— Бях се зарекъл изобщо да не я споменавам.

— Може би аз ти я представям по някакъв глупав начин. Но тя наистина е добра жена.

— Напълно ти вярвам! — отвърна младежът с досада.

Криста се замисли, лицето й стана напрегнато и комай уплашено.

— Трябва да ти разкажа нещо за нея.

— Не е нужно! — каза младежът.

— Нужно е. — Гласът й трепна така отчаяно, че той я погледна изненадан. Видът й беше съвсем разстроен, нещо умолително и уплашено се бе появило в погледа й, — — Просто съм длъжна! — добави тя.

— Добре, добре — каза той бързо. — Само не се разстройвай.

— Не — защо? Но ще ми поръчаш ли още един чай с ром. А може и само ром.

Той поръча чай с ром. Докато го донесат, тя нито продума, нито дори го погледна. Никога досега не бе виждал лицето й така отчуждено и хладно. Като донесоха поръчката, тя неспокойно преля рома в чашата с чай и едва доловимо въздъхна. Чакаше я ужасен път, стръмен и осеян с остри като ножове камъни.

— Ти никога не си ме питал къде е баща ми — започна тя толкова тихо, че той едва я чу.

Бе питал много пъти себе си, макар и съвсем напразно.

— Знам, че вашите са разведени — каза той. — И какво повече?

— Хиляди хора са разведени. И все пак майката си е майка и бащата — баща.

— Не винаги. Ти сама не говориш за него.

— Да, прав си. Но какво мога да кажа, като изобщо не го помня.

Сашо я погледна стреснат.

— Нямаш баща?

— Имам, разбира се! — отвърна ти намръщено. — Но той е избягал от нас, когато съм била малко повече от една година. Можеш ли да си го представиш? И е избягал не в друга квартира или в друг град… Избягал е от България.

Сашо я Гледаше поразен, само това не очакваше да чуе. Всичко в това малко семейство внушаваше такова силно усещане за патриархална почтеност.

— И как е станало това? — измърмори той.

— Ще ти разкажа как е станало. Разбира се, тия неща не съм чула от майка си. Тя изобщо никога не е споменавала за баща ми, сякаш не е съществувал такъв човек.

— Но това не е майка! — каза младежът възмутено. — По-скоро някакъв психопат.

— Помисли си добре дали ти не си психопат — каза момичето враждебно. — Как може да каже на едно дете истината? И при това такава истина. А да си служи с лъжи, тя не умее. Винаги е смятала, че лъжата е по-опасна и от най-лошата истина.