Урумов се облегна на стола си, високото право облегало, тапицирано в тъмновинено кадифе, великолепно изразяваше тънкия му спокоен профил.

— Е, какво ще кажеш? — попита той предпазливо.

— Страшно е? — отвърна младежът.

— Кое е страшно? — усмихна се едва забележимо вуйчо му.

— Всичко е страшно, особено центрофугата!

Беше много възбуден, ноздрите му потрепваха като на хванато в капан малко зверче.

— И представи си, че е наистина уникална? Сега работите слепешката, главно това ви бави… Ти никога не си имал свестен материал…Ас тая центрофуга, кой знае, току виж, откриете вирус на рака. В човешкия организъм, искам да кажа… Това ще бъде като земетресение.

— И още по-страшно! — отвърна Урумов и внезапно усети някакви смешни момчешки тръпки по гърба си.

— Вуйчо, ти не можеш без биохимии като него… Макар де навярно си го изпреварил в тая област. И Флеминг нямаше да стигне до нищо, ако не се бяха намесили химиците.

— По принцип си прав — кимна академикът. — Но и Аврамов не е за подценяване.

— Кой казва!… Но не е лауреат на Нобелова награда.

— Фирмата не е най-важното, мойто момче.

— Как да не е важно? — едва не се ококори младежът. — С тая фирма ти ще ги изпотрепеш. Изведнъж ще ти се отворят всички врати. И всички опоненти ще почнат да се въртят като палета в краката ти. Академикът се засмя.

— На мое място ти как би постъпил с тях?

— С палетата ли? Един камък на врата — и в реката.

— Напълно в твоя академичен стил! — каза Урумов.

Но младежът сякаш не го чу, лицето му изведнъж загуби радостното си оживление.

— Вуйчо, а всъщност ние какво имаме насреща? Освен моите измишльотини в списанието, разбира се.

— Много добре знаеш какво!

— Искам да кажа — освен това, което досега си печатал.

— Аз доста отдавна не съм печатал — отвърна академикът. — Така че фактически той не знае дори половината от това, което съм постигнал.

Лицето на младежа отново се озари.

— Смяташ, че няма да го разочароваме, така ли?…

— Зависи какво чака от нас!

— Какво може да чака?… Ако съдя по неговото изказване…

— Не бива да съдиш по неговото изказване. В техния свят идеите се купуват и продават като вещите. Никой не вади на търг това, което не желае да продаде.

Младежът се замисли дълбоко.

— Мисля, че те разбирам — каза той. — А това означава, че за да не бъдем глупави, и ние трябва да купуваме и да продаваме.

— Всъщност тия работи мен лично не ме засягат — отвърна вуйчо му. — Нямам никакво желание да търгувам. Но като български учен длъжен съм да държа за името на нашата наука.

— А имаш ли нещо ново през последните месеци?

— През последните месеци чаках главно да ми зададеш тоя въпрос.

Младежът се смути. Вуйчо му бе прав, разбира се, едва сега разбра колко се бе изложил. И това беше напълно в характера му — всяка работа трябва да се гони докрай! И естествено не коя да е, а неговата собствена работа.

— Вуйчо, ако ме беше взел при себе си…

— Знам, знам! — прекъсна го академикът. — А не разбираш ли, че нарочно съм ви поставил на фланговете… Анибал може да излезе още веднъж прав.

Изобщо изглеждаше в добро настроение. И не само тая сутрин. Не знаеше къде е началото, но чувствуваше, че всичко в него се е възродило. Цялата му вътрешна енергия, която през последните години изтичаше през някакви невидими пролуки, сега отново се бе концентрирала в спокойни и сигурни действия.

След като Сашо си отиде, той се свърза със Спасов. Макар да беше още началото на деня, оттатък се обади слаб, уморен недружелюбен глас — кой е?

— На телефона е Урумов — каза академикът.

— Кой Урумов? — А, вие ли сте, другарю академик? Много се радвам да ви чуя.

Но ни най-малко не се радваше, това личеше по тона му. Беше казал тия любезни думи с добре прикрита досада, макар и не докрай добре. Навярно отдавна с всички така разговаряше освен с по-големите началници, разбира се. И защо, по дяволите, непрекъснато му се обаждаха, защо го питаха за неща, които изобщо не го интересуваха.

— Ще можете ли да ме приемате днес? — попита академикът.

— Днес? Драги Урумов, днес имам тъкмо две чужди делегации. Плюс официален обед.

Навярно на тоя обед щеше да направи най-добро впечатление. И главно с превъзходния си апетит. Но академикът си спести това предположение.

— Както ви е удобно — отвърна той. — Но се страхувам, че тоя разговор засяга именно вас!

— Мен ли? — запита недоверчиво Спасов. — Защо пък мен?

— Ами тъй ми се струва.

— И за какво става дума?

— Въпросът е малко секретен, другарю подпредседател. Но ако сте наистина зает, мога да поговоря и с някой друг!