Отговорът оттатък се забави само един миг. И през тоя миг Урумов сякаш виждаше своя племенник, който, раположен на креслото, беззвучно му ръкопляскаше.

— Добре, ще отворя едно прозорче за вас! — каза Спасов. — В три часа, съгласен ли сте?

— Напълно — отвърна Урумов и затвори слушалката, без да каже довиждане.

Той се наобядва с хубав, здрав апетит, после дремна малко на канапето си в кабинета. Но се събуди съвсем навреме, облече се грижливо и точно в три часа и пет минути влезе при секретарката. Както винаги, там владееше дремлива следобедна пустота, пепелникът бе съвсем чист, не миришеше на кафе, навярно си бе съчинил тия чужди делегации. Но обедът непременно се бе състоял, очите на подпредседателя бяха подозрително лъскави.

— Едно кафе?

— Не пия кафе — обясни той търпеливо.

— Да, кока-кола, разбира се.

Секретарката дори не си даде труд да му обясни, че нямат кока-кола. Самата тя предпочиташе плодови сокове.

— Напразно ми се сърдите, академик Урумов. Аз имам най-добро разположение към вас. Обещах ви нов електронен микроскоп и ще го имате.

Урумов извади писмото на Уитлоу и му го подаде. Спасов само го стрелна с кръглите си далекогледи очи.

— Не си служа много добре с английски — каза той скромно.

— Добре, слушайте тогава.

И му прочете внимателно цялото писмо. Когато свърши, последва кратко мълчание, после Спасов възкликна:

— Ами това е чудесно!

Добре трениран глас. Но Урумов усети дълбоко в него това, което всъщност искаше да му каже: „Сега я втасахме!“

— Както виждате, фантомите може би ще оживеят — каза шеговито Урумов.

— — Никога не съм се съмнявал — каза Спасов, — във вас, разбира се. И защо не, ако тия фантоми се окажат полезни? Човекът на науката не бива да има предразсъдъци… Кога получихте това писмо?

— Вчера.

— И съвършено сте прав да дойдете веднага при мене. Аз ще запозная комитета, разбира се. Но отсега гарантирам, че ще ви бъдат дадени най-добри възможности… Кога мислите да го поканите?

— За края на август.

— Не е ли много рано? Би трябвало добре да се подготвим за тая среща. Защо да остане със съмнителни впечатления от нас. Може малко и да почака.

— Той може да почака, разбира се. Но проблемът не бива да чака. Вие си давате сметка колко милиони умират годишно само от рак.

— Да, прав сте, но не бива и да се излагаме. И да си помисли, че сме на опашката на световната наука… Ние имаме ли центрофуга например?

— Имаме един сепаратор… Прави отлична мътеница.

— Ето, виждате ли? — поклати глава Спасов. — И все пак си мисля, дали няма да се измамим?… Тия приятели нищо не дават даром… А тоя, щом се е засилил да идва чак в София…

— Уитлоу е много коректен човек! — каза Урумов хладно. — И отличен биохимик. Без него ще ни бъде много трудно…

— И все пак ще се справим, нали?

— С голямо закъснение, главно, защото нямаме подходяща апаратура. И никой няма да ни я продаде… А аз ви казах, от чисто хуманна гледна точка…

— Да, да, хуманна, разбирам ви… — измърмори Спасов. — Но това ние двамата няма да решим, друг ще се занимае… Сигурен съм, че ще се съгласи с вас… Макар че аз на ваше място…

Спасов направи многозначителен жест.

— Бихте издоили кравата до последната капчица, така ли?

— Точно така! — кимна Спасов и изведнъж потъна в някакви свои мисли, не съвсем радостни, ако се съдеше по лицето му. — И знаете ли какво? — обади се той най-сетне.

Урумов естествено не знаеше, но и Спасов не бързаше да му каже. Гладкият му като на момиче врат леко се зачерви от напрежение.

— Ще се наложи да ви възстановим на длъжността — изплю най-сетне камъчето подпредседателят.

— Защо?

— Ами не е редно да бъдете пръв в една наука, а друг да ви бъде началник.

— Какъв началник? Та той и сега ми помага в научната работа.

— И все пак не е редно.

— А не ви ли идва наум, че безпричинно ще го обидим? — каза сърдито академикът.

— Но това са висши държавни съображения. Той ще ни разбере.

— Няма да стане нужда! — отвърна категорично Урумов. — Тъй че си избийте от главата тая нелепа мисъл.

Като видя, че няма да сполучи с пряка атака, Спасов започна дълга обходна маневра. И съвсем напразно, разбира се, Урумов остана непреклонен.

Най-сетне академикът успя да се откачи от своя дотеглив събеседник, който съвсем бе забравил чуждестранните делегации и пиеше вече второ кафе. В къщи тон отново се залови да прегледа материалите на симпозиума. Очевидно в Йел Уитлоу бе останал съвсем сам и сега търсеше съюзници. И ненапразно ги търсеше навън — в собствената си страна, излежда, че нямаше никакви съмишленици. Към седем часа при него отново дойде Сашо — за новини, разбира се. Това, което академикът му разказа, напълно го удовлетвори.