— То е истинско като твоето време — отвърна девойката. — И като всяко друго време то съществува. Времето винаги и всякога съществува.

— Мъчно те разбирам… Но ти говори.

— Да, много е чудно и прекрасно моето време, Баян. Ти мъчно можеш да си го представиш. У нас никой никого не граби… У нас никой никого не убива… У нас никой никого не затваря в плен… У нас всички хора са като братя.

Ина млъкна и погледна изпитателно младежа. Той мълчеше замислен. И не изглеждаше никак учуден или поразен от това, което бе чул.

— И у нас е било така — отвърна той най-сетне. — Но започнаха да ни ограбват, да ни заробват, да ни убиват… Нима трябваше да стоим със скръстени ръце?… Нима не трябваше да се браним?

— Да, прав си — промълви тихо девойката.

— Навярно вие нямате врагове?

— Нали ти казах — по цялата земя всички хора са като братя.

— Ами тогава всичко е толкова просто… Защо трябва да убиват? Или да взимат в плен?… Това правят византийците, защото са мързеливи и алчни… И искат другите да работят за тях…

— У нас никой не работи за себе си… Всички работят за другите.

— Разбира се — потвърди Баян. — И аз ходя на лов за другите…

Ина се засмя.

— Вашият свят е бил много хубав — каза тя.

— Ако ни оставят на спокойствие, отново ще стане хубав. Ина, ние нямаме бог на войната.

— Но и Христос нямате…

— Христос? — той я погледна подигравателно. — И не ни трябва. Техният Христос е лъжлив, те самите не вярват в него… И не живеят според словата му… Те ни заразяват със своята лъжлива вяра, за да им бъде по-лесно… Да не им се противим, когато ни нападат със своите страшни оръжия…

Девойката замълча.

— Ти умееш да мислиш добре — заключи най-сетне тя. — Макар че никой не те е учил…

— Учил ме е моят баща — каза Баян и за пръв път в гласа му прозвуча нещо като гордост. — Моят баща е много мъдър… И затова е княз… Вие имате ли князе?

— Ние имаме само мъдреци…

— За нас то е едно и също…

— Много хубаво, че е така. Вие сте добър народ, жалко, че и другите народи не са били като вашите.

— Ина, във вашето време всички хора ли са красиви?

— Да, Баян.

— И всички жени ли са хубави като тебе?

— Не, другите са много, много по-хубави.

— Това не е вярно! — възрази Баян решително. — Не може да има по-хубава от тебе, Ина… В никоя страна и в никое време.

— Наистина си много любезен — подхвърли тя шеговито.

— Но щом е толкова хубаво при вас, ти защо дойде тука?

— Нали ти казах — за приказките…

— Само за приказките?

— Това малко ли е?

Баян се замисли.

— Не искам вашето време да бъде хубаво — каза той. — Искам да бъде лошо и грозно.

— Защо?

— Защото тогава ти ще останеш при мен…

Лицето на девойката внезапно помръкна. Без да каже нито дума, тя излезе навън и седна край прага. Никак не се чувствуваше добре в тоя миг, искаше й се да заплаче. След малко и Баян седна до нея. Мълчеше неловко, чувствуваше смътно, че нещо е сбъркал. Но какво? Нима човек няма право да каже това, което мисли? Той я поглеждаше от време на време с крайчеца на окото си — никога не бе я виждал така потисната и тъжна. И внезапно лицето й просия:

— Баян, какво свети там?

Баян се взря в посоката, която сочеше малкото деликатно пръстче.

— Светулка!

— А, нима това е светулка? — възкликна тя и продължи да гледа очарована. — Ама наистина е много хубава.

— Вие нямате ли светулки?

— Нямаме.

— Защо?

— Не мога да ти кажа… Но явно — нещо сме сбъркали. Ето още една — посочи тя с пръст.

Гледаше ги очарована как от време на време извират из мрака и отново изчезват с леки сини трепкания.

— Ина, искаш ли да ти разкажа една приказка? Отново някаква непонятна мъка нахлу в сърцето й.

— Не, Баян.

— Защо?

— Не знам…

Но знаеше. Страхуваше се тая вечер и от приказките му, и от гласа му, и от светулките — от целия тоя непонятен и суров свят, пълен и с красота, и с жестокост.

— По-добре да спим — добави тя меко. — Утре ще ми разкажеш…

Наистина девойката заспа веднага, упоена от чистия въздух, затрупана от острите впечатления на деня. Но се събуди още при първите зари на утрото с някакъв неясен смут в сърцето си. Отначало не мислеше нищо, страхуваше се да мисли. Лежеше с отворени очи и гледаше опушения таван на хижата. После изведнъж си припомни сърничката в малиновите храсти, изостреното лице на Баян зад тетивата. В очите му в тоя миг имаше смърт и жестокост. Тя смътно усещаше, че се плаши от него. Но това не беше най-лошото. Имаше още нещо, което не можеше да осъзнае. За пръв път го усети, когато я взе на ръце, за да я пренесе през реката. Някакво вътрешно потреперване, искра на отблъскване, на отвращение може би. Докосване, което й бе нетърпимо. Тя не разбираше на какво се дължеше. Нима вековете могат да направят хората толкова чужди един от друг? Тогава за какво ще събира техните приказки?