— Това означава, Баян, че всичко от мен до теб е подредено по един железен начин причина-следствие, причина-следствие. Ако се върна назад и променя нещо от миналото, ще се обърка цялата световна история. Нашите теоретици казват, че от това може да произлезе мирова катастрофа…

Баян я гледаше с втренчен, неподвижен поглед.

— И ти вярваш в тия измислици? — запита той мрачно.

— Длъжна съм да вярвам…

— А това значи, че ти изобщо не мислиш за мен — помръкна той. — Историята! Какво ме интересува историята?… Всеки човек си има своето право… Те не могат да вземат нашето право.

Тя изведнъж почувствува, че сърцето й се изпълни с необясним гняв.

— А ти пък нямаш право да говориш от мое име. Отде знаеш, че аз те харесвам… Мислиш, че като си ловец и син на княза, та всичко ти е позволено?… И всичко трябва да става така, както на теб ти се иска?

Той се изчерви едва забележимо, в погледа му се появи недоумение.

— Но ти сама дойде в моята хижа.

Тя разбра мигновено, че очевидно с тая постъпка — поне в неговите очи — бе направила своя избор.

— Извинявай, Баян, но в нашето време това не означава нищо.

— Нищо?

— Искам да кажа никакво обещание.

— И ти ще си отидеш някой ден?

— Да, Баян!

Той мълчеше, лицето му бе съвсем потъмняло.

— Тогава по-добре си иди веднага — каза той. — Утре ще бъде много по-лошо от днес…

— Да, в това си съвсем прав…

Тя стана и почна мълчаливо да подрежда вещите си в малкото куфарче. Когато погледна към него, той все още седеше на столчето, лицето му не изразяваше нищо.

— Сбогом, Баян…

— Сбогом — промълви той едва чуто.

На прага я лъхна топлината на слънцето, което се бе показало над върховете на дърветата. И заедно с блясъка отново усети в сърцето си непонятната мъка. Острото усещане за безсмислие и празнота едва не закова стъпките й. Но тя храбро продължи. В гората самотно се обаждаха птици, жужеха насекоми. Никога вече нямаше да чуе тия звуци. Никога нямаше да види луна без хора. Никога вече няма да пие топло козе мляко. И него нямаше да го види повече до края на своите дни, колкото и да са те далече. Нито него, нито очите му, нито копието му, което прониза звяра. Мъката изстискваше сърцето й, но тя знаеше, че няма да се върне. Все пак психолозите нещичко разбираха, вековете ги бяха научили. Хората от нейното време умееха да владеят своите чувства. Вече не плачеха дори на филмите, в които хората от старите времена все още плачеха. Вече не се хвърляха в дълбоките пропасти, не се нараняваха до смърт, не се тровеха. Бяха господари на себе си. Може би понякога съжаляваха дълбоко в душите си за това, но наистина се владееха.

Стъпките й ставаха все по-уверени и по-твърди. Мъчеше се да не чува гласовете, които я съблазняваха — гласовете на птиците. Мъчеше се да не вижда глухарчетата, които вятърът носеше над ниските храсти. Мъчеше се да не усеща горещия дъх на билките. Тоя чист и прозрачен свят я спираше на всяка крачка, но тя вървеше. Нямаше да се върне.

И внезапно чу в далечината глас, плътен като звук на тръба:

— Инаа!.

Тя трепна, но продължи със същата стъпка. Все пак той скоро я настигна.

— Ина! — И тръгна редом с нея.

Сега пък Ина мълчеше и лицето й бе неподвижно.

— Остани, Ина — каза той, като все още леко се задъхваше от тичането. — Остани поне още няколко дни… Аз вече нищо няма да ти говоря.

— Не бива, Баян — настоя тихо девойката. — Ти си прав, днес е по-добре, отколкото утре…

— Само няколко дни…

— Безсмислено е, Баян…

— А приказките? — досети се той изведнъж. — Ами аз още не съм ти разказал всички приказки…

Тя бавно поклати глава:

— Изглежда, че моето време няма нужда от вашите приказки… Те само ни объркват…

Тя все тъй мълчаливо вървеше напред. Нейната проклета машина не беше много далече. Скрита зад силовото поле, тя беше невидима за очите на хората. А пътуването траеше толкова кратко, толкова невероятно кратко, сякаш вековете бяха наслагани един върху друг като прозирно тънка хартия.

Изведнъж тя трепна и спря.

— Пеперудата! — пророни Ина с притаен дъх.

Голямата жълта пеперуда се премяташе в някакво упоение из прозрачния въздух.

— Съвсем същата! — повтори тя.

Първата пеперуда, която бе срещнала в живота си, тази, която я изуми. Отново летеше като голямо, жълто, оживяло цвете, отскубнало се от своите нежни корени и полетяло над всички цветя. Ина го гледаше очарована и не помръдваше от мястото си.

Тя се завърна. Дори не разбра как стана това — с такава лекота пеперудата я бе победила. Просто се усмихна и отстъпи. И тръгна по обратния път с малко срам в душата си и повечко гордост. В края на краищата тия — великолепните психолози — да не си въобразяват, че всичко знаят.