— Ина! — изрече той с укор.

Девойката трепна и се обърна. Баян много ясно видя, че очите й са пълни със сълзи.

— Ина, ти плачеш? — остана той поразен.

— Не, не! — възкликна тя уплашено. — Това е от дима.

— Лъжеш ме, Ина…

Тя започна да бърше сълзите си с ръкава на пижамата.

— Да, лъжа те.

Той стоеше пред нея и не знаеше какво да й каже — толкова го бяха поразили сълзите й. И тъкмо искаше да пристъпи напред, някой почука на вратата. Не беше обикновено почукване, а грубо, остро и настойчиво. Баян се обърна намръщен и отвори. Пред прага стоеше въоръжен селянин. Не беше млад — гъста, леко прошарена брада скриваше почти цялото му лице. В ръцете си държеше грубо копие, с което навярно бе почукал, поясът му бе препасан с широк и тежък меч. Той дори не погледна към девойката, строгите му очи бяха впити в Баян.

— Княже, вика те старият княз — каза той. — Заръча веднага да дойдеш при него.

— Добре — отвърна с достойнство младежът. — А сега си върви…

Някаква особена власт и сила имаше в гласа му, които накараха девойката да трепне. Хората в нейния свят никога не говореха така помежду си — говореха като равни с равни. Сега младият княз заповядваше. В очите на славянина пламна в миг някаква скрита враждебност, но веднага угасна. Той покорно се обърна и си отиде. Баян блъсна вратата зад гърба му. Когато отново се извърна към девойката, лицето му бе потъмняло.

— Какво значи това, Баян?

— Не знам… Но не е за хубаво…

— Защо?… Нали те вика баща ти?

Челото на Баян бе покрито с леки бръчки, каквито никога досега не беше виждала.

— Изпратил е човек с оръжие — каза той. А човек с оръжие се праща, когато има война…

Тя усети, че той нещо недоизказа.

— И какво още?

— И когато има предателство — добави той мрачно.

Тя веднага разбра — едното или другото означаваше раздяла. Устните й изведнъж побеляха. Тая страшна дума война — досега я бе чела само в книгите като най-кошмарния спомен от далечното минало.

— Защо война?… Кой може да воюва е вас?

— Ние постоянно воюваме — отвърна с горчивина младежът. — От юг нахлуват византийците, от север — войнствени племена… Трябва постоянно да браним земите си.

— Нима те нямат свои земи?… Или там им е тясно?

— Всичко е за плячката. Тя е винаги по-лесна от труда… Но не вярвам да е война, Ина… Иначе щяха да запалят огньовете…

— Значи предателство — разбра тя. — Заради мене ли?

Той не отвърна. Без да каже дума, отвори стария сандък и извади оттам кат нови дрехи. После разпали пещта и сложи да се топли вода. Ина мълчаливо го наблюдаваше. Някаква скрита тържественост личеше във всеки негов жест, във всяко негово действие. Сякаш внезапно се бе превърнал в някакъв друг човек — съвсем непознат и чужд. Когато водата се стопли — той я помоли да излезе. Ина разбираше — готвеше се за срещата със стария княз така, както не се бе готвил заради нея. И навярно искаше да се представи пред него в най-добрия си вид.

Точно така стана. Когато най-сетне излезе от хижата — Ина го погледна учудена. Изглеждаше много по-висок и по-хубав в новите дрехи, много по-строен. Син колан препасваше прилепналата до тялото дреха. И сега наистина приличаше на млад княз, съвсем приличаше.

— Ина, ти трябва да ме чакаш в хижата. И никъде да не излизаш.

Отново гласът му звучеше властно и силно като при разговора със славянина.

— Добре, Баян.

— Аз ще се върна скоро.

— Знам. Иначе биха ни взели и двамата.

— Само това не могат да сторят. Нищо не мотат да сторят, без да ме питат.

Той се поклони леко, но така изящно, че Ина се слиса. Никой не се кланяше в нейното време. Кланяха се само в класическите пиеси и в най-старите филми. Но тя бе готова да се закълне, че той го направи много по-добре от всички други, които досега бе виждала.

Къщата на стария княз не се отличаваше особено от другите къщи в селото. Бе по-просторна, разбира се, но със същия гредоред на тавана и със същите тежки мебели, само че украсени с дърворезба. Князът седеше на своя широк дървен стол край стената, също така изящно украсена от резбаря. Седеше на него само когато приемаше пратеници, когато раздаваше милост и правосъдие или когато се съветваше със старейшините. Беше висок, сух старец с малко вдлъбнати от старостта очи. Още от прага Баян забеляза, че бе наметнат със своята княжеска манта и препасан с червения свилен пояс — единствените белези на властта му. Това означаваше, че няма да разговаря с него като баща със син. И наистина старият княз го гледаше строго, видът му беше някак неузнаваемо чужд и студен.

— Сине, вярно ли е, че си прибрал у дома си византийка? — запита старият княз. — Вярно ли е, че си нарушил нашия най-свят закон?

— Не е вярно, велики княже — отвърна уверено и спокойно Баян. — Хорски приказки са това.

Старият княз се намръщи.

— Как хорски приказки, Баяне?… Мнозина са я виждали вече, скритом от тебе… И казват, че по дрехи и по образ приличала на византийка от най-голям род.

— Не е вярно — отново уверено отвърна Баян. — Как ще е византийка, като не знае нито една думичка ромейски.

Баян гледаше право в очите баща си. А старият княз много добре знаеше своя син, бе свикнал от дете да познава малките му лъжи. Не, тоя път Баян говореше истината.

— Ами тогава коя е?… От каква страна е дошла?

— Тя не е дошла при мен от никоя страна, велики княже… Тя е дошла при мен от времето.

Старият княз го погледна учудено, леко погали пожълтялата си брада.

— Несвързани думи приказваш, сине — изрече той с променен бащински глас. — От кое време е дошла тя при тебе?… Има само едно време — туй, в което живеем… Всичко друго е като сън…