— Алек! — възкликна тя зарадвано.

Алек отново се усмихна и подаде ръка. Колко странно бе това докосване на деликатната, мека ръка, колко неочаквано чувство предизвика у нея. Тя мигновено разбра за какво идват при нея.

— Как ме намери, Алек? — запита тя с променен глас.

— Всъщност аз те намерих — обади се Хемниц.

Ина се ръкува и с него.

— Ами естествено, професор Хемниц — отвърна тя сдържано. — Само вие можехте да се досетите къде съм и какво мога да търся…

— Не беше толкова лесно — призна си професорът. — Вече четвърти ден скитаме из тия безбрежни славянски пущинаци… Добре, че индикаторът откри силовото поле на твоята Машина…

Тя едва не прехапа език — как бе допуснала тая елементарна непредпазливост. Вълна от ярост нахлу в сърцето й — и към себе си, и към тях. Но се овладя, само погледна враждебно техните леки облекла, така противно изящни всред суровата природа наоколо.

— Ами заповядайте! — покани ги тя. — Това не е просто хижа… Това е княжески палат, ако нямате нищо против… Сега засега мога да ви предложа съсирено козе мляко…

Алек и Хемниц бързо се спогледаха.

— Не бива, Ина — каза колебливо младежът.

— Защо, Алек?…

Съвсем мъничко враждебност се пропука и бликна в гласа й, но Алек много добре я усети.

— Защото не бива да рискуваме — отвърна младежът. — Той всеки момент може да се върне…

— Вие го видяхте? — трепна тя.

— Да, видяхме го…

— Доста приличен момък! — подхвърли иронично професорът. — Аз мислех, че са по-дребни!…

— А аз мислех, че вие сте по-едър, професор Хемниц! — изрече сухо девойката. — Всички глупави малки студентки мислят така за своите професори… И обикновено се лъжат.

Внезапната атака не направи никакво впечатление на професора.

— Не е лошо казано! — отвърна той шеговито. — Обичам, когато ме критикуват…

— Аз не ви критикувам, професор Хемниц, аз просто ви оценявам…

— И какво оцени?

— Че сте недостоен за катедрата. Славяните не са дребни. Но едва тук разбрах, че вашата наука за тях е доста дребна.

Професор Хемниц изведнъж загуби хубавото си настроение. През всички епохи до неговата младите асистентки бяха говорили със своите професори на крайно коректен език. Пък и сега го обидиха не толкова думите, колкото дълбоката й искрена убеденост, която лъхаше от тях.

— Сега нямаме време за дискусии, Богомолова — каза той. — Нареждането е да се върнеш веднага!…

— А ако откажа?

— Как тъй ще откажеш? — сякаш не повярва на ушите си Алек. — Много добре знаеш какви ужасни последици може да има твоето лекомислено поведение…

— Аз не вярвам в тия престарели истории, Алек! Според мене всяко време в историята е реално и истинско… Щом това се е случило с мен, то е трябвало да се случи… И всички възможни негови последици са вече вписани в нашето време.

— Това не е според тебе, а според Хансен! — обади се малко нервно професорът.

— Какво, като е според Хансен?

— Неговата теория не е официално призната… Защото с нищо не е доказана…

— Ето ви сега един експеримент — изрече Ина спокойно.

Алек и Хемниц се спогледаха смаяно.

— Ина, ти май не си с ума си! — каза меко Алек. — Невъзможно е да се направи такъв експеримент… Той може да се окаже фатален… Никой не е в състояние да предвиди какво може да разруши в нашето време…

— Или пък да прибави!…

— Дори да е тъй! — възрази решително Алек. — Какво ще стане, ако ние всички нахлуем в тоя древен свят… И го прекроим така, както на нас ни се иска… Та нали ще обезсмислим смисъла на нашето собствено съществуване.

Ина разбираше, че е прав. Ако трябваше да отнемат нещо от миналото, ако трябваше нещо да изменят — то бяха преди всичко най-тежките страдания на човечеството. Но какво щеше да се получи? Та нали на фона на най-тежките страдания се бяха появили и най-светлите идеи. Тия, които и досега осмисляха тяхното съществуване.

— Не казвам, че трябва да се втурнем тук всички — заяви тя. — Казвам, че искам да остана тук само аз.

Алек я гледаше поразен:

— Ама ти сериозно ли говориш?

— А защо не?

— Не разбирам какво можеш ТИ да харесваш на тоя варварски и примитивен свят?…

— А какво да харесвам на вашия рай?… Разбери, Алек, човек не може и не бива да живее в рай… Човек трябва само да се стреми към него…

— Нима искаш да кажеш, че живеем без никакви стремежи? — попита Алек смаяно.