— Всички наши стремежи са отправени към нашето благополучие — отвърна спокойно девойката. — Или към нашето щастие, както казвате вие… И в тоя стремеж ние сме загубили много по-ценни неща, Алек… Ние сме загубили пеперудите… Ние сме загубили светулките и щурците. Най-важното — ние сме загубили любовта…

— Не сме я загубили, Ина. Но сме я направили само по-човешка…

— Какво значи по-човешка?

— Много по-съвършена… Много по-всеотдайна и нежна… Лишена от мрачния егоизъм на притежанието…

— Не! — изкрещя тя.

— Какво — не?

— Искам да бъде надчовешка!… Искам да бъде над всичко!… Искам да бъде истинска!…

— Истинска не значи варварска, Ина!…

— Ти не разбираш, Алек… Както не разбирах и аз… Аз видях тука човек, който е готов да умре за любовта си… У нас много отдавна вече никой не е готов да умира за нищо…

— Ина, ти не знаеш какво говориш! — прекъсна я професорът. — Та нали това е смисълът на целия човешки прогрес?… Хората да бъдат щастливи без страшната угроза на страданието и смъртта…

— Аз не говоря с вас, професор Хемниц! — отвърна рязко девойката.

— И на мен не ми се водят такива примитивни дискусии! — заяви професорът. — Аз имам просто заповед да те върна в нашето време…

— Не! — отказа девойката решително. — Аз съм дала тук обещание… Тоя път ще се върнете без мене…

Нещо студено блесна в погледа на професора. Той бръкна в джоба си и извади нещо като електрическо фенерче. Ина знаеше какво е то, просто се вцепени на мястото си.

— Моля ви, професор Хемниц! Ще стане нещастие… Той ще се…

Но не успя дори да се доизкаже. От инструмента лумна жълта светлина, колената й сякаш омекнаха, тя се отпусна без свяст върху пожълтялата трева. Лицето на Алек бе потъмняло съвсем, той гледаше мрачно професора.

— Не съм съгласен с вас, професор Хемниц! Това е насилие.

— Имам разрешение от Съвета! — измърмори нервно професорът. — Нямаме повече никакво време за губене…

— И все пак това е насилие върху човек… Най-отвратителното престъпление… Ние можехме да я убедим…

— Алек, не виждаш ли, че тя не е с ума си! Тя е като омагьосана, както казват диваците… Не можехме да я убедим…

Но Алек вече не го слушаше, той бе коленичил пред девойката.

— Сигурен ли сте, че тая играчка е съвсем безвредна?…

— Напълно сигурен!… И не губи повече време, Алек… Славянинът може всеки момент да се върне…

И понеже младежът нищо не му отвърна, той побърза да добави:

— Прибери й багажа!… Не трябва да остава никаква следа от нея… И тръгни веднага…

— А вие?

Професорът го погледна смаяно. Всички ли бяха полудели в тоя древен свят с инфектиран въздух?

— Аз ще се прибера с нейната капсула… Не можем да я оставим на варварите! Хайде по-бързо!…

Той извади индикатора и пое по посоката на стрелката към Машината, с която Ина бе дошла в тая далечна епоха.

Баян се връщаше бързо към хижата. Не водеше козите, беше ги забравил съвсем. Само стискаше до изпотяване в ръката си плетената дръжка на кошничката, в която бе набрал малините. Сърцето му бе тревожно, мъчеха го мрачни предчувствия. И не бе взел нищо със себе си — ни лъка, ни копието. Просто бързаше, усещаше как краката му се подкосяват.

— Инаа! — извика той високо и тревожно. — Инааа…

Алек чу тоя глас и забърза. Тоя път наистина нямаше никакво време за губене.

Баян излезе на полянката пред хижата. И видя невероятна, неочаквана гледка. Висок, млад човек, тънък и строен, в блестящо облекло носеше на ръце Ина. Носеше я към някакъв странен предмет, кръгъл като яйце, което бе увиснал на половин стъпка във въздуха. До тях имаше не по-малко от петдесет крачки.

— Стой! — изрева Баян диво.

Непознатият трепна като ударен в гърба, но ускори крачките си. И само след миг хлътна в странната вещ. Баян затича. И за щастие видя, опряно на хижата, едно от своите бойни копия. Той го грабна и трескаво вдигна поглед. Предметът беше изчезнал. На негово място се въртеше във въздуха невероятно бяло кълбо, ослепително бляскаво. Полудял от ярост, Баян запрати срещу него копието си. Но като долетя до предмета, копието сякаш се изпари във въздуха. Предметът заблестя още по-силно и внезапно изчезна.

Диво отчаяние удави сърцето му. Той падна на колене, извади камата си и с все сила я заби в това кървящо от болка сърце.

Нищо не се случи в света на Ина. Не се чу оглушителен гръм, пространството не се разцепи. Всички хора останаха живи но местата си. Не трепнаха дори огромните ядрени слънца, които създаваха изкуствен климат на полюсите.

Хипотезата на Хансен беше доказана. Но никой никога не узна това.