— Аз съм ги рисувала!

— Много са хубави… Но откъде тая любов към жълтия цвят?

— Жълтото ме успокоява…

— Много ли сте неспокойна?

— Да, много. И все пак съм малко по-спокойна от вас…

Едва намерих сили да кажа:

— Това е естествено, защото сте по-възрастна… И по-зряла…

— Личи ли ми? — попита тя шеговито.

— Знаете много добре, че не ви личи…

— Но на вас ви личи… Ужасно ви личи колко сте млад… И колко сте мил в същото време…

Тя донесе кафето. Неговото топло, меко ухание беше изпълнило цялата стая. Изпихме го мълчаливо. Имах чувството, че тя е неизмеримо по-топла и по-уханна от кафето.

— Хубаво ли беше?

— Да, хубаво!

— Ще бъде много по-хубаво! — каза тя и улови ръката ми.

Не очаквах, че толкова гореща и силна може да бъде една женска ръка. Ужасно треперех, чувствувах, че ставам смешен. Едва когато това тъмно и страшно море ме обгърна отвсякъде, аз изведнъж се успокоих. Топлината, която усещах, не приличаше на никаква друга топлина. Тая топлина беше единствената човешка.

След това лежахме един до друг в мрака на стаичката. Надали би могло да има на света по-дълбок мраз, отколкото в тая стаичка без прозорец, захвърлена в още по-бездънния мрак на космоса. Но нямах това чувство в тоя миг. Имах чувство за лято, за горещо слънце, за мирис на река. Не бях щастлив. Но бях изпълнен със спокойствие и доволство. И макар да се беше притиснала така близо до мен, сякаш не я усещах. Толкова усеща човек и своята топла ръка, когато лежи върху нея.

— Сим. Сим, доволен ли си?

— Да — казах аз.

— Толкова бе уплашен, миличък мой… Вярно ли е, че…

— Да, вярно е.

— Вижда ми се малко смешничко!… Та ти си почти двайсет и пет годишен.

Сега, когато пиша това, имам чувството, че думите са били грозни. Но тогава по-скоро се усетих наскърбен и обиден. Тя не ми каза: „Сим, обичам те!“ Тя ми каза, че съм бил смешничък. Сигурно съм бил… Но нима трябваше да ми го каже?

— Няма друг такъв като тебе на тоя свят! — рече тя. — Но сигурно нямаше да бъдеш такъв, ако беше останал там — на Земята…

— Не, пак щях да си бъда същият… Мене, изглежда, нещо генетиците са ме сбъркали…

— Никой не те е сбъркал… Ти си точно какъвто трябва да бъдеш…

Тя ме целуваше по ухото и ме галеше с топлата си ръка. В тоя миг наистина ме е обичала, но като момче, което е искала да запази от грозотата на знанието.

— Аз трябва да му кажа, Ада… Иначе няма да бъде честно…

— Знам, знам… Не бързай, Сим… Ще се намери кой да му каже…

— Кажи ми искрено, Сеймур ли те насочи към мен?

— Да, разбира се… Както и тебе…

— Значи ние сме били нещо като опитни зайчета?

— Не, не!… Не мисли за това!… Ние получихме нещо, което той дори не е сънувал…

— Кажи ми какво получи ти, Ада? — запитах аз. — Моля те — кажи ми искрено…

— Получих чистота! — отвърна тя простичко. — И получих вълнение. А може би само ти знаеш на тоя звездолет какво е истинско човешко вълнение…

— Не! — възроптах аз. — Ти получи самочувствие… Което беше загубила съвсем поради известни причини… И получи обезщетение.

— Почваш да ставаш зъл, Сим!… А това никак не ти прилича…

— Ти го обичаш, нали?

— Да, естествено…

— Тогава как ще се върнеш при него?

— Още не съм го решила! Но и да се върна, какво значение има?

— Разбира се, че има.

— Ти си умен, Сим, и не бива да опростяваш нещата… Много повече неща сближават хората, отколкото ги разделят… И между тях винаги остава нещо, което си е само тяхно.

— Както между нас?

— Да.

И отново ме обгърна в своята силна прегръдка. Тия нежни ръце, тая деликатна фигура бяха заредени наистина с изумителна сила. Чувствувах се като в капан и в същото време като в меката прегръдка на морето. На истинското море, което никога не бях виждал с очите си.

Ние се срещахме всяка нощ. Мълчахме в мрака или говорехме. След всеки изминал ден в думите и в прегръдките й се чувствуваше нещо по-трескаво… Аз не съзнавах, че я измъчвам. Трябваше да изминат много години, за да го разбера.

— Ти мислиш за всичко! — казах аз. — Но не мислиш за мене…

Казах й го в непрогледния мрак на стаята, захвърлена в пустошта между звездите и далечните мъглявини.

— Не! Сега мисля само за тебе.

— Не вярвам! — отвърнах аз.

— Трябва да ми вярваш, наистина… Ако ти кажа някой ден — „Обичам те!“ — това ще бъде завинаги…

— Искам да ми го кажеш…

— Ти знаеш много добре, че не бива…

— А какво ще стане с мен, когато остана сам… През тези ужасни десетилетия, които ни чакат…

— За тебе те няма да бъдат ужасни, Сим… Ти просто носиш в себе си всичко, което ти е нужно…

Много ми се искаше да срещна Сеймур през тия дни, но той като че ли нарочно се криеше от мен. И все пак го видях един път на една тиха флорентинска улица, под една оранжева тента. Той седеше край малка бяла масичка от вито желязо, на деликатен бял стол. На масата имаше чаша с питие, червено като кръв. Като ме видя, той дружелюбно ми кимна. Стори ми се, че в погледа му има нещо весело.