— Ела, Сим…

Седнах на бялото столче край него.

— Какво е това? — запитах аз.

— Сок от нар… Надали ще ти хареса…

Той влезе в кафенето и се върна оттам с чаша, пълна с кръв.

— Малко е горчивичко! — предупреди той. — И малко тръпчиво… Но човек трябва да познава и тия неща — в живота.

— Благодаря ти, Джек! Не знаех, че можеш да разговаряш и с метафори.

— Просто имах предвид твоите литературни наклонности! — отвърна той шеговито.

Изпих чашата. Помълчахме малко. Съзнавах ясно, че той беше длъжен да ми даде някакви обяснения.

— Няма нужда да ходиш при него! — каза Джек най-сетне. — И без това той знае всичко…

— Откъде знае? — трепнах аз.

— От Ада, разбира се…

— Тя му е казала?

— Защо е нужно да му каже? Това си личи толкова ясно от вида й…

— В края на краищата ти постигна своята цел — казах аз.

— Не съвсем… Но смятам, че съм пред прага…

— Мислиш — ще оздравее?

— Сега вече съм съвсем сигурен… Слушай, Сим, на него му беше необходим такъв шок… Нещо трябваше да събуди в него живи човешки чувства… Това му беше по-необходимо от въздуха… И ти се справи отлично с тая задача…

Той внезапно се засмя с истинско удоволствие.

— Ставаш циничен понякога — реагирах аз.

— Това е в кръга на професията — отвърна Сеймур. — Който познава добре хората, е винаги малко нещо циничен…

— И кажи ми — защо скрои тая сложна комбинация? Само за да спасиш Викторов?

Цепките на очите му някак особено се присвиха. Сега не можех да видя какво има зад тях.

— Добре, ще бъда искрен… И за тримата, Сим… Но главно заради тебе… Нима не разбираш, че имам някаква особена слабост към теб… Както към никой друг от звездолета… Нима можеше да допуснеш, че ще те оставя да се върнеш душевно осакатен на Земята… След петдесет години… Като някакъв смешен стар девственик… В края на краищата всички припечелиха нещо от моята комбинация…

Той отново се засмя, но тоя път малко сухо. Сега се срамувам, че така малко съм го разбирал. На „Аякс“ той беше най-застрашен, най-загрижен, може би най-уплашен. Най-много отговорности се бяха струпали именно на неговата глава.

— А сега експериментът свърши, моето момче! — продължи той. — Ти трябва да освободиш пистата…

— А ако не се съглася? — погледнах го аз.

— Не ме е страх от теб, Сим! — рече спокойно Сеймур.

— А ако се окаже, че не ме познаваш?…

— Ще се справя някак си и с това положение… Тая игра не я играеш сам…

— За съжаление не е игра — отвърнах аз горчиво.

— Знам! Знам много по-добре и от тебе… А сега да отидем да потичаме…

— Тичай си сам! — подхвърлих сухо и станах от мястото си.

След два дни тя ми каза това, което очаквах. Беше твърде късно, към пет часа сутринта. Усещах, че точно сега ще ми го каже — толкова беше трескава и нежна, толкова неспокойна.

— Завинаги ли? — запитах аз.

Тя не отвърна веднага.

— Трябва да мислиш, че е завинаги… Така е най-добре… Но никога човек не знае какво на тоя свят е завинаги.

— Ти просто искаш да ме успокоиш. Да ми оставиш още една малка надежда.

— Не ме измъчвай, Сим! — каза тя и заплака. — Аз ти дадох всичко, което имам…

— Не беше всичко.

— Всичко, което имам! — повтори тя. — Нима то беше малко?

Аз си отидох призори. Над боровия лес светлееше утрото, катеричките се премятаха в упоение между тъмните клони на дърветата. Ухаеше силно на смола и горски цветя — Безсонов беше знаменит тая сутрин. Но аз вървях като сляп, бях болен. Наистина бях болен от мъка. Прибрах се в стаята си и два дни никъде не излизах. На третия ден при мен дойде Сеймур.

— Толя иска да те види…

— Не прекалявай! — отвърнах враждебно аз. — Понякога наистина прекаляваш…

— Казах, че Толя иска да те види…

— Но аз не искам…

Сеймур дълго мълча, усилено мислеше…

— Добре! — рече той. — Не е нужно да ходиш при него… Срещата може да стане съвсем случайно…

— Казах ти, че не искам…

— Просто не съм те чул…

— А защо е нужно всичко това?… За да си направиш още едно представление?

— Нужно е, за да премине прага! — обясни той нервно.

Неговият тон не ме учуди. Изглежда, беше загубил доста от своето великолепно самообладание.

— И после?

— Да, това е най-важното… При тая среща ти трябва да бъдеш спокоен, дружелюбен и весел… Разбираш ли?… Дори ако те провокира… Макар че не допускам… Ти знаеш какво чудесно момче е Толя…

— Да, знам… Макар че не разбирам смисъла на играта…

Сеймур ме погледна едва ли не с огорчение.

— Ами това е съвсем просто! Толя в никой случай не трябва да разбере, че нещата между вас са били толкова сериозни…