— Да видим сега какво ще стане! — измърмори той.

Тоя път чакахме повече от половин час. Бях започнал вече да се отчайвам, когато Кастело отново енергично засече. По блесналия му пот лед разбрах, че тоя път сполуката му е по-голяма.

— Едро е! — обади се той. — Умирам от любопитство…

А след малко прибави:

— Най-малко тюлен!…

Наистина животното се съпротивяваше яростно. Колкото и яка да беше кордата, макарата просто не можеше да се превърти. Той се принуди да тегли пръчката с две ръце. Рибата на края на кордата се съпротивяваше с все сила, непрекъснато менеше посоката на движението си. Най-после тя като че ли застана хоризонтално, теглеше се с необикновена сила. Сега или кордата нямаше да издържи, или рибата щеше да се откъсне. По едно време имах чувството, че ще се случи третата, най-неприятна възможност — че Кастело ще цопне във водата заедно с пръчката.

Но не цопна — и той издържа. И в последна сметка измъкна на брега това, което теглеше. Неговият вид едва ли не ни уплаши. Беше нещо черно, с къса лъскава козина. Приличаше едновременно и на видра, и на малък тюлен. Но главата му беше съвсем рибешка. И на сушата животното се мяташе и яростно се бореше, инстинктивно ни вдъхваше някакъв непонятен страх.

— Ама че урод! — възкликнах с отвращение.

Кастело ме погледна виновно.

— Май че трябва да го застрелям…

— И колкото се може по-бързо! — добавих аз.

Тая работа свърши Толя. Той нагласи автомата на най-малката интензивност, приближи се и простреля главата му. Яростното животно изведнъж притихна. Сега вече можехме да го разгледаме съвсем спокойно. Най-сетне Толя се изправи и каза учудено:

— Може да ви се види смешно, но това е риба бозайник! — каза той. — Диша с хриле, а кърми малките си с мляко като обикновена котка…

Усмихна се и добави със задоволство:

— Тази е женска!… Изглежда, че тоя океан е пълен с чудеса…

Но Кастело като че ли бе загубил желание да прави повече проби. Той отново смени куката и окачи на нея лососина. Така за по-малко от час той налови няколко килограма риба. Не бяха всички като първата, макар че преобладаваха. Но, общо взето, те си приличаха, бяха наистина риби, а не бозайници.

— Време е да вървим! — казах аз. — Нарушаваме графика…

— Да вървим! — съгласи се неохотно Кастело. — Ама пък ще си напържим риба тая вечер…

— Експонати не се ядат! — отвърнах уклончиво.

— Какви експонати са това! — погледна ме Кастело. — Океанът е пълен с риба… Утре ще ти наловя цял тон…

Прибрахме всички прибори и тръгнахме. Тоя път пътувахме на запад по посока на залязващото слънце. Кастело влезе в радиовръзка с базата — там всичко вървеше съвсем нормално. И скучно, разбира се — не бяха имали нито едно преживяване. Ледената равнина се простираше пред нас все тъй пуста, безжизнена, мъртва. Но ние бяхме доста възбудени, не и обръщахме никакво внимание. Говорехме само за океана, за възможностите, които той криеше. Особено ни радваше това, че открихме бозайник, макар и с хриле. Толя с основание предполагаше, че непременно в океана има и други бозайници — от много по-съвършен тип.

— Може би цялата еволюция тук се е извършила в океана — каза той. — А сушата открай време си е пустиня…

— Така изглежда — отвърнах аз.

— Спри! — извика рязко Кастело. — Но без спирачки…

Аз само угасих мотора, шейната продължаваше да се хлъзга безшумно по инерция…

— Какво има?…

— Погледни там! — каза той едва ли не шепнешком, сякаш се плашеше някой да не го чуе.

Аз погледнах по посоката. Колкото и обикновено да беше това, което видях, то ме смая много повече от ри-бозайника. На едно ледено възвишение, малко вдясно от нас, бе клекнало на задните си крака едно съвсем познато животно. Това беше чисто и просто куче. Наистина приличаше малко и на хиена с козината около врата си, но все пак беше куче.

— Не може да бъде! — възкликна Кастело поразен.

И ние така мислехме — не може да бъде. Кучето седеше все тъй на задника си и не помръдваше. Дали не халюцинирахме? Не можехме да халюцинираме и тримата заедно… Или пък, отде да знае човек…

— Дай малко вдясно! — каза Кастело.

Завих малко вдясно, но шейната бързо започна да губи инерция. Сега вече много добре виждах, че кучето гледа право в нас. И като нас то не изглеждаше уплашено, по-скоро изненадано и любопитно.

— Запали! — нареди Кастело. — Карай към него…

Аз запалих, шейната леко запълзя по склона. Имах чувството, че кучето ме гледа право в очите, сега погледът му беше уплашен и зъл. Когато наближихме, на десетина метра от него, то внезапно нададе някакъв отвратителен вой и хукна обратно.

— Можеш ли да го настигнеш? — попита Кастело едва ли не трескаво.

— Разбира се! — отвърнах аз.

Натиснах педала на скоростта, шейната просто литна. И все пак опитът се оказа несполучлив. Кучето бягаше с необикновена бързина — около седемдесет километра в час. Това не беше нищо за шейната ни, но точно тук теренът стана неравен, осеян с дупки и малки ледени бабунки, които ни блъскаха главите в покрива. Нямаше никакъв смисъл да си счупим вратовете за едно най-обикновено куче. Кастело отвори капака на шейната и се залови за автомата си.

— Остави! — заповядах аз.

— Защо?

— Може би ще ям пържена риба. Но няма да ям печено куче…

— Шегите настрана! — каза Кастело сърдито. — Аз искам да го видя…

— И аз… Но предпочитам да бъде живо… А ние ще уловим живо…

Кастело затвори капака, аз намалих скоростта, за да обърна шейната. И двамата с Толя изглеждаха разочаровани и огорчени. Кучето скоро се загуби от погледа ни. Ориентирах се по радиосигнала и отново потеглихме към базата. Дълго време мълчахме.