Но лицето й беше много загрижено.

— Трябва веднага да го оперирам! И то на „Аякс“…

Нямаше време да чакам връзка с „Аякс“, затова наредих на Зверев:

— Незабавно ще излетиш с Ула и Нойман… На моя отговорност.

— Добре! — кимна Зверев.

И ми разказа набързо какво се бе случило. Мечката очевидно се приближила най-напред до по-големия от двата обекта — ракетата. Но тука скъпичко заплатила за своето любопитство. Силовото поле я беше болезнено наранило — това разбрахме по обгорелите и лапи. Разбира се, докосването до силовото поле веднага въвело в действие алармения сигнал на ракетата. Зверев скочил от мястото си и погледнал през илюминатора. Нищо не се виждало в черния мрак на нощта. Тогава той запалил прожектора и видял звяра, който тичал като обезумял точно към нашия дом. Било вече късно да предприеме каквото и да било — останалото навреме бях довършил самият аз.

Едва когато пренесохме Нойман в ракетата, намерихме време да разгледаме огромния звяр. Много приличаше на гигантска бяла мечка, с могъщи лапи, които донякъде напомняха и на плавници. Различаваше се от белите мечки главно по късата си, но много мощна опашка, на която навярно се подпираше. И козината й бе много дълга и мека. Толя премери мечката — беше дълга приблизително четири метра.

— И най-страшната гризли в сравнение с нея е бебе! — възхити се Толя. — Ако беше закъснял само няколко секунди…

Слава богу — не бях закъснял. Прегледахме апаратурите — всичко се оказа в пълна изправност. Малко повече бе пострадал нашият дом. Не ни оставаше нищо друго, освен да почнем да възстановяваме щетите. А в лютия мраз на нощта това не беше толкова лесно.

Призори влязох във връзка с Хенк и му докладвах какво се бе случило. Той с любопитство разгледа чудовището.

— Ами ние сме си виновни! — каза той мрачно. — Не беше толкова далече от ума… Щом има кучета, защо да няма и мечки… В какво положение е постройката?

— Мисля, че ще успеем да я възстановим… Имаме и резервни материали.

— Направете каквото можете… Ще ви изпратя нов дом…

Помисли малко и добави:

— Да ни бъде обица на ухото…

Както винаги, служеше си с много стари, но и много точни образи.

„Фортуна“ направи един след друг пет курса. Сега на леда бяхме двайсет души, разполагахме с цял куп снаряжение. Построихме три нови палатки, сглобихме катер. Имахме на разположение и много мощна всъдеходка, за която практически едва ли можеше да се намери някаква сериозна преграда на Регина. В случай на нужда тя можеше да мине като къртица и под истинска ледена планина.

И на нашата база, и на „Аякс“ кипеше денонощен труд. Преди всичко беше изработена точна географска карта, главно на бреговите очертания. Най-високите планини във вътрешността на континента едва надвишаваха 2500 метра. Специално нашият лагер бе построен на много дебел пласт лед върху самия океан. По всичко изглеждаше, че планетата е в стабилна геологична ера — навярно ледът бе прекъснал поне временно своето настъпление към свободния океан. Всички учени специалисти смятаха, че климатичните изменения бяха станали доста рязко. Сега учените старателно изучаваха Сигма. Тая ярка и стабилна звезда навярно бе претърпяла някаква криза, непонятна и необяснима по своята същина за нашите земни знания. Всички бяха на мнение, че едно бавно изстиване в течение на стотици хиляди или дори милиони години не би могло да съхрани такъв живот, какъвто ние бяхме открили на Регина. Ставаше дума, разбира се, за животните на сушата — тая невероятна мечка и това още по-невероятно куче.

А Хенк като че ли не бързаше особено да ни пусне В действие. Проучванията продължаваха, но загадките, вместо да се опростят, ставаха все по-сложни. След седмица застреляхме втора бяла мечка, наистина много по-малка или, по-точно, по-млада от първата. Хирурзите внимателно я дисектираха — имаше си сърце, черен дроб, бъбреци — изобщо всичко, което имаха и земните животни. Може би нямате само тънки черва — всичките й черва бяха кошмарно дебели. В стомаха й намерихме риби и остатъци от рибозайник. Въпреки яките си зъби мечката не бе се постарала да сдъвче храната много взискателно. Навярно на такива едри парчета щяхме да се превърнем и ние в стомаха на първата мечка. Кастело с цялото си нахалство опържи черния дроб и, естествено, заяви, че е ужасно вкусен. Но никой не се опита да провери дали това е вярно.

Колонията скоро нарасна до трийсет души. Едва сега Хенк разреши да се образуват две експедиции — една по море с катера, другата по суша. Отново бях определен за водач на „сухата“ експедиция. Взех със себе си Кастело, Толя и канадеца Шерман, мъжа на Ула. С голяма мъка измолих да тръгнем с шейната, а не с тромавата всъдеходка. Шейната беше много лека и по-бърза, имаше отлична видимост. Трябваше да изминем около четиристотин километра за пет дни и да направим научни наблюдения и проучвания. През цялото време и двете експедиции щяха да бъдат в телевизионна връзка с базата и „Аякс“.

И тъй една сутрин потеглихме на път. През първия ден изминахме около сто километра, макар че спирахме десетина пъти за разни проучвания. Наловихме хубава риба и тоя път в това приятно занимание участвувахме двамата с Толя. Бяхме се уверили, че рибата на Регина е наистина много вкусна. Вечерта я опържихме, през нощта спахме на смени. На другия ден отново продължихме по начертания маршрут — движехме се все край брега на океана, много рядко пресичахме в дълбочина сушата. Хенк се беше съгласил с нас, че живот трябва да се търси предимно край водата. Толя вземаше проби, ние ловяхме риба. Но с това се изчерпваха и нашите успехи — не срещнахме никакъв друг живот, ни дори следи от мечки. Шерман, който ни охраняваше от едно малко възвишение на стотина метра от брега, внезапно подвикна: