— Не знам! — каза той. — Кучетата по-вярно намират пътя, понеже усещат миризмите… А ние можем да минем край селото, без да го видим…

Все пак решихме да рискуваме. И стана точно това, което Токо очакваше — загубихме се в ледената пустиня. Два дни кръстосвахме в какви ли не посоки. И най-после случайността ни помогна — открихме следи от кучешки впряг. След два часа те ни заведоха право в селото.

Токо отиде да преговаря със стареца, ние останахме да чакаме. Беше ни заобиколила голяма тълпа, която ни гледаше почтително и мълчаливо. Но шейната ни, разбира се, предизвика всеобщо възхищение.

Токо се върна много по-скоро, отколкото очаквахме. Лицето му беше възбудено и доволно.

— Великият Сао каза веднага да ви заведа при него…

— Тогава да тръгваме! — казах аз.

— С шейната! — добави Токо. — Великият Сао иска да види шейната, която върви сама…

Тръгнахме с шейната и скоро спряхме пред една юрта. По купола й се познаваше, че е голяма и хубава юрта. Токо влезе пръв. И в движенията му, и в цялото му поведение се чувствуваше някакъв особен респект, едва ли не благоговение. Наведохме се пред ниския вход, махнахме кожената завеса и влязохме.

Каквото и да се случи с мен по-нататък, тоя спомен никога няма да се заличи от душата ми. И ще живее все така ярък, сякаш го гледам с очите си.

Още щом влязохме, направи ни впечатление, че вътре е много по-светло от обикновените юрти. И наистина веднага видяхме три светилника. Пламъкът и на трите беше много по-ярък и по-силен. Великият Сао лежеше не просто на пода, както при другите юрти, а на широк одър, застлан с мечешки кожи. Беше наистина невероятно стар. Косата му бе съвсем бяла — не бях виждал досега на тая планета човек с бяла коса. Но най-силно впечатление ми направи лицето му. То бе необикновено мършаво и костеливо, малко по-тъмно. Но затова пък толкова по-ярко светеха неговите вдъхновени, живи очи.

Ние спряхме близо до входа и дълбоко му се поклонихме. Когато вдигнах глава, той се беше вече изправил на краката си с неочаквана пъргавина. Изглеждаше много висок, макар и леко прегърбен, строен едва ли не като юноша. Великият Сао направи няколко крачки и спря пред мене. И после направи нещо съвсем неочаквано — хвана двете ми ръце в своите две сухи и студени ръце. Гледаше ме право в лицето със своя бляскав, проницателен поглед. Усещах, че ме проучваше.

Най-сетне каза:

— Вие не сте от тъжните…

— Не! — отвърнах аз. — Ние сме от далечните…

— Колко далечни сте?

— Ние не сме от вашата Земя… Ние сме от звездите…

Старецът все още не пускаше ръцете ми, сякаш се боеше, че ако ги пусне, ще загуби контакт с човешката истина.

— В песните е казано, че на звездите живеят хора — отвърна Сао. — В песните е казано, че звездите са огнени… И тоя огън е свещен и вечен…

— Вярно е, Велики Сао… Но огнени са неподвижните звезди… А тия, които се движат, са като нашата… И вие живеете на подвижна звезда, Велики Сао…

Старецът се замисли.

— Да, в една песен са казани такива думи! Но аз мислех, че тя е сбъркана…

— Не, тая песен е съвсем истинска.

Старецът бавно поклати глава:

— Сега виждам, че е истинска… Защото на нашата Земя никога не са живели хора като вас… Със светли коси и сини очи… Няма го в песните… Вие наистина сте дошли от звезда.

Той най-сетне пусна ръцете ми и се обърна към Толя.

— Това е твой брат?

— Не, това е мой приятел…

— Приличате си, както си приличат две птици!…

Имах чувството, че Толя се поизчерви. Старецът хвана и неговите ръце…

— Като птиците! — повтори той. — Искам да ми бъдете гости, звездни момчета.

Упътих се към една от кожите, които служеха за сядане. И в същия миг видях пушката. Висеше окачена на една от стените, точно така, както се окачват пушки по музеите на нашата далечна земя. Беше стара примитивна барутна пушка с две цеви и дървен приклад. Гледах я просто изтръпнал… Сега вече знаехме, че на Регина е имало далече по-напреднала цивилизация, отколкото очаквахме.

— Какво е това? — запитах аз колкото може по-спокойно.

Усещах, че и Толя я гледа едва ли не ококорено.

— Шешуа! — отвърна старецът.

— А за какво служи шешуа?

— Трябва да знаете, звездни момчета… Шешуа убива от разстояние.

— Да, знаем — кимнах аз. — Тя изхвърля парче желязо… Малко парче, което веднага убива.

— Вие имате ли шешуа?

— Ние имаме много по-силни… Те убиват без трясък… И без желязо… Те убиват само със своята огнена сила…

Старецът ни гледаше малко недоверчиво.