Така бе съкрушена и последната му надежда. Колкото и да бе разочарован от сина си, той все още се бе надявал, тайно в себе си, че ще стане начало на нов човешки род — „хомо супер“, както го бе нарекъл веднъж. Тъжна и илюзорна цел и главно безсмислена, както сам се убеди много по-късно, защото човешкото развитие може да има само един-единствен път — естественият. Както винаги става в природата, нищо, което не е изстрадано и приспособено, не е трайно.

Алекси се върна късно вечерта, застана с празна глава пред прозореца. Навън все още валеше мокър мартенски сняг, лилаво святкаше над черпите покриви на къщите късен трамвай. В стаята на Неси свиреше високо магнетофон. Алекси вече знаеше, че Неси го пуска само по време на своите сексуални сеанси, за да ги заглуши може би. Сега Алекси го слушаше отвратен, сякаш чуваше истинските звуци в стаята му. Не, на това момче трябва да се попречи да създава други деца. Каква е гаранцията, че следващото няма да бъде изрод? Алекси имаше достатъчно основания да мисли така.

И той никога не разбра дали Неси е научил истината. Между тях никой не проговори по тоя въпрос, сякаш изобщо нищо не се бе случило. Но едно беше съвсем сигурно — детето никога не разбра кой е баща му. В регистъра го записаха на фамилията на майката, а когато името па бащата разтърси по такъв трагичен начин цялата страна, детето беше едва тригодишно. Сега вече всички бяха длъжни да крият от него страшната истина.

На тринайсет години Неси бе вече младши научен сътрудник. Имаше хубав кабинет в новата сграда на БАН, богата библиотека и никакви определени задължения. Но това, разбира се, не означаваше, че той лентяйствува. Да се каже, че бе добросъвестен, е все едно да не се каже нищо. Работата изпълваше целия му живот, всяко бездействие за него беше несъществуване. В това отношение не се различаваше особено от пишещите машини или телевизорите. Дори когато се хранеше или почиваше, той не бездействуваше напълно, в главата му едва доловимо цъкаше неговият страшен мозъчен механизъм.

А иначе животът му течеше спокойно, като река, която вече е излязла в равнината. Нямаше остри завои и прагове, бреговете й бяха тревисти и заоблени, водата й някак непрозрачна и мъртва. Като че ли нямаше кой знае колко риба в тая река, по и жаби нямаше. Като всяка река не знаеше в каква посока или към каква цел тече, това не я интересуваше. Всичките му дни си приличаха, единственото разнообразие в неговия живот бяха жените. Само те се сменяваха. И все пак не се сменяваха като декор или като мебел, по-скоро като меню, което човек разсеяно подбира по листа. Просто не е прието да се яде всеки ден едно и също ядене, всички твърдят, че това убивало апетита. Не са много прави, разбира се, най-често губят апетита си тия, които най-много се взират в листа за ядене.

От всички оскъдни земни добродетели Неси най-много уважаваше точността. Той просто я носеше в себе си като орган — като своето силно сърце или прецизни бъбреци. Ставаше точно в пет часа, все едно дали през зимата, или през лятото. Ставаше мигновено, като предварително навит механизъм, дори не се обръщаше да погледне леглото. Пък и нямаше за какво да се обръща, за него то беше просто една излишна вещ, която му губеше времето. Все още нямаше никакви сънища, но в тая принудена почивка не беше така мъртъв и безчувствен, както през детските си години. Понякога му се струваше, че мисли насън, че нещо усеща, далечно и смътно при това. Ставаше, отваряше прозореца и се изправяше пред него, все едно дали е дрезгава лятна утрин, или жълтеникавият сумрак на лампите върти снежни виелици.

Разбира се, предпочиташе летните утрини, спокойни, тихи, набъбнали от скрити светлини и блясъци. Стоеше на прозореца, дишаше дълбоко и силно — точно както е препоръчано в медицинските статии. Имаше много слабо обоняние, тъй че не усещаше тежката воня на бензин и смазки, която все още се излъчваше от асфалта. Не се зазяпваше излишно в далечната руменина на изгрева. Мимоходом поглеждаше пустите фасади от насрещната страна на улицата. Повечето прозорци бяха отворени, в тях се отразяваха улиците, тополите, дори далечната планина с бялата шапка на облаците.

Точно в пет и десет минути Неси се появяваше на булеварда в син анцуг и безукорни бели кецове. Маршрутът му бе точен и неизменен — едни и същи улици, ъгълчета, квартални градинки. Точно за шестнайсет минути пристигаше в парка. Някъде зад кулата на телевизията правеше кратка утринна гимнастика. Следваше кросът — точно петнадесет минути. Може би това бе най-хубавото, което правеше в своя монотонен живот — бягаше силно, енергично, с дълбоко усещане за вътрешна мощ и жизненост. Настървяваше се от това бягане, изпълваше се с някаква непонятна физическа алчност. И все пак никога не се увличаше и не забравяше себе си. Неговият неумолим вътрешен часовник го спираше точно на секундата. Почиваше пет минути. След това премерваше пулса си — винаги петдесет и два удара, неизменно ден след ден и година след година.

Най-приятно му беше връщането до дома. Сам не разбираше защо. Вървеше не по алеите, а по пътеките през гората, още влажни и меки от накапалите листа. В гората беше много тихо, само от време на време някой кос изшумоляваше в храстите. Но Неси не беше човекът, който ще се зазяпва около себе си. Катерички се премятаха по клоните на дърветата — той не ги виждаше. Сърни прекосяваха алеите — не спираше да ги погледа. И все пак тихото спокойствие на гората по някакъв необясним начин преливаше в него, изпълваше го с вътрешен мир и сила. Само тук, в гората, той неясно и смътно долавяше смисъла на тая досадна дума, която непрекъснато му навираха в очите — природа. Само тук, в гората, мозъкът му сякаш притихваше до неуловимост, без това да предизвика у него тревога или недоумение.

Точно в седем и половина Неси прекрачваше прага на своя кабинет. И винаги спираше за миг там, изпълнен с някакво вътрешно задоволство. Тая малка стаичка беше всъщност неговата единствена законна територия под небето. Само тук той бе истински господар на мислите си. Само тук напълно осъществяваше себе си. Или поне това, което знаеше, че съществува в него, своя ум преди всичко, неговата лакомия и ненаситност. Съзнанието му за пълнота заменяше у него това, което у обикновените хора се нарича удовлетворение или радост. Даже дърветата виждат слънцето. Даже мравките познават много добре закона за земното притегляне. А Неси? Носеше ли в себе си поне зрънце от земното щастие? И къде се криеше то? За него нямаше нищо истинско извън светлите стени на кабинета му.