Нещо страшно раздра душата му, което никога не бе изпитвал, нещо остро и неприятно, което не знаеше, че хората наричат срам. После някак автоматично стана и започна да се облича.

— Как можеш да не заключиш! — каза Фани нервно. — Собствената си врата!

— Просто нямам ключ! — отвърна мрачно Неси.

— Как тъй нямаш ключ? — Тя сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— За какво ми е?… Той от десет години не е стъпвал в стаята ми.

Неси отиде в хола. Баща му седеше в своето старо кресло, с отдавна похабена и избеляла тапицировка, която не бе подновявал след смъртта на жена си, и четеше вестник. Всъщност нищо не четеше, как можеше да чете, като вестникът потреперваше в ръцете му. Неси се изправи пред него и — странно! — изведнъж му се стори, че е малък, много по-малък, отколкото през първите дни на живота си. Но срамът отдавна бе преминал, останало бе само глупавото му чувство, че е скъсил по някакъв невероятен начин ръста си.

— Търсеше ме за нещо? — каза Неси.

Баща му свали вестника от лицето си. Сега вече съвсем явно потреперваше и косматата му адамова ябълка.

— Съжалявам! — отвърна той сухо. — Но не очаквах да налетя на това свинство.

— Защо свинство? — трепна Неси едва забележимо.

— Ти си прав! — каза Алекси с едва сдържана ярост. — Даже свинете не го правят, то е патент на хората.

Неси изведнъж усети как смущението му премина.

— Слушай, аз не се чувствувам длъжен да ти давам обяснения. Само ще ти кажа, че пороците не ми са свойствени. Както и добродетелите, разбира се. Аз просто съм един разумен човек.

— Във всеки случай не ти личеше — едва не кресна баща му. — Това дори порок не е. Това е гадост!

Неои мигновено реши, че е излишно да разговаря повече. За последен път се бе уверил, че баща му е чисто и просто един безкрайно посредствен човек. Какво значение имат делата на хората? Те отминават и изчезват завинаги, в повечето случаи безсмислени и безцелни. Единственият им смисъл е да дават храна на разума.

— И за какво ме търсеше? — запита отново Неси.

— Не аз — Кирил! — отвърна мрачно баща му. — По служба, както разбрах.

По служба — тая дума му беше съвсем несвойствена. Досега никой не бе го търсил по служба. Кирил работеше като него в академията, срещаха се понякога, но нямаха помежду си никаква служебна връзка. За щастие бе оставил телефона си, Неси побърза да му се обади. В слушалката някак прекалено високо бръмна гласът на неговия единствен приятел, ако изобщо тая дума можеше да има някакъв смисъл за човек като Неси.

— Слушай, определени сме лично от председателя да придружаваме Кавендиш. Днес трябва да вечеряме заедно с него, в понеделник заминаваме за Варна.

— Чакай, не бързай. Кой Кавендиш? Бертран Кавендиш?

— Ами кой друг? Ти не четеш ли вестници? Не, не Четеше вестници, те не го интересуваха.

— И за какво ме месят мен в тая работа?… Доколкото знам, той е някакъв философ.

— Как така някакъв? Световно известен учен.

— И тъй да е. Аз съм математик.

— Няма значение, ние двамата дърдорим най-добре английски! — Гласът му прозвуча весело. — Пък и кой ще му мъкне куфарите, зер някой от академиците?

Тъй или иначе, за Неси нямаше друг изход, освен да се съгласи. Ксгато най-сетне се върна в стаята си, намери там не Фани, а някаква побесняла дива котка. Само че тая умееше да крещи с изтънял ст злоба и ярост глас:

— Как можеш да бъдеш толкова невъзпитан!… Простак с простак!… Да ме оставиш сама тук. В толкова неудобно положение.

— Нали трябваше да се разбера с баща ми? — каза сухо Неси.

— Какво ме интересува твоят баща? — кресна тя невъздържано. — Какво общо имам с тая мрачна горила? Преди всичко аз съм жена. Ти ми дължиш поне едно елементарно уважение.

— Може би Брандо ти дължи нещо повече! — каза Неси презрително. — Иди при него.

— Простак! — избухна Фани и като ураган излетя из стаята.

Неси отиде замислен до прозореца. Чувствуваше се празен. Можеше ли да си представа при какви невероятни обстоятелства щеше да я види следващия път?

Кирил седеше сам в едно от луксозните червени кресла в хола и зяпаше към електрическия часовник. Това го забавляваше, макар че беше най-обикновен стандартен часовник, монтиран направо върху стената. След всяка минута се чуваше едно едва доловимо „щрак“ и голямата стрелка се преместваше с едно деление. Оставаше само едно-единствено щракане до осем часа. И Кирил знаеше, че заедно с него през автоматичната врата в хола изискан и мълчалив ще влезе Неси. Точно това го забавляваше.

Колкото и да бяха различни като хора, двамата с Неси си приличаха по фигури, дори по начина на обличане. И двамата бяха атлетично сухи и високи, скромно подстригани, в елегантни, но малко демодирани костюми. И двамата бяха сдържани и изискани. Но Кирил бе много по-енергичен, сухото му лице бе по-одухотворено и по-живо. Неговият насмешлив поглед смущаваше всички, които разговаряха с него, освен Неси, разбира се. Може би затова бяха приятели, отношенията им бяха естествени, равноправни, в най-добрия смисъл на думата — непринудено искрени. Тяхната позиция на млади, блестящи учени ги беше сближила повече, отколкото общите им интереси.