— Може да ти се види странно, но навярно това е откъс от твоята историческа памет. Запазила се е някъде из мозъчните клетки като филмова лента в здрава, устойчива касетка. Нещо е преместило пластовете, тя се е вмъкнала в механизмите на съня. Не бих казал дори, че е сън. Фройд според мен е прав, сънищата не са случайни. И все пак се асоциират доста свободно, дори, бихме казали, произволно. А твоят сън е съвършено точен, без никаква деформация.

— Как без никаква деформация? Рибите бяха огромни. Пък и змиите. Такива огромни риби не са известни дори в палеонтологията.

Кирил се усмихна, малко снизходително при това.

— Те не са били огромни! — каза той. — Ти си бил малък.

Тая мисъл беше толкова проста и толкова поразителна, че Неси просто го зяпна.

— Ти никога ли не си сънувал? — попита той. — Нещо подобно? Праисторическо, искам да кажа.

— Не знам. Може би. Сънувал съм например, че летя. А това е още по-странно. В своята безкрайна еволюция човек надали е бил птица.

— Ами тогава?

— Не знам. Но може би някое малко земноводно животно в ноктите на някоя птица… И ако птицата след това го е изтървала.

— Да, разбирам! — кимна Неси.

— Слушай, съгласен ли си да го сънуваш още веднъж? — попита внезапно младежът. — Тоя страшен сън, искам да кажа. Или някой друг — още по-страшен.

— Да, разбира се! — отвърна спонтанно Неси.

Те не можаха да довършат своя разговор, на терасата се появи Кавендиш. Макар че бе заметнат в розова мъхната хавлия, това, не го бе разхубавило особено. Плешките му бяха много слаби, гърдите оформени и отпуснати като на стара жена, само коремчето му все така висеше над банските гащета, по-бяло дори от порцелановите чаши за чай. Разбира се, бележитият философ ни най-малко не съзнаваше своя комичен вид, мина доста наперено по верандата, упътен към стълбите.

— Отивам да се къпя! — каза той. — Казват, че утринното къпане било най-полезно…

И наистина след малко го намериха в морето. Стоеше до колене в бистрата зелена вода и гледаше с пусти очи в далечината. Гащетата му бяха, разбира се, съвсем сухи, само мекото му коремче изглеждаше неспокойно и наежено.

— Много е студена водата! — каза той. — Винаги ли е така?

И като се обърна, понесе плоския си гръб към най-близкия чадър. Там го намериха след половин час без настроение, дори леко нацупен. Като седнаха до него, още мокри от свежата морска вода, той едва ли не настръхна от хладината, която излъчваха. Полежаха тъй всред навалицата от голи тела, без да приказват. Две жени лежаха много близо до тях, задниците им стърчеха като възглавници. Философът отмести погледа ой от тях и каза мрачно:

— Не знам защо, но голото тяло винаги ми е вдъхвало мизантропия.

— Дори женското?

— Особено женското. Простете ми, млади господа, но това не е никакъв плаж, това е масова сексуална гробница.

Първите дни минаха спокойно и тихо. Навярно за да спести своите сексуални разочарования, Кавендиш изобщо престана да ходи на морето. От време на време го намираха на минералния плаж свит на кравай, като старо и уморено дворно куче. Изглеждаше отвратен докрай от женското племе, тъжен и отдалечен. Около него се търкаляха немски фризьорки е тежки, уплетени в синкави вени крака и с разлети бюстове. Кавендиш четеше и тука, бележеше с жълтия си похабен нокът редовете и пасажите, мърмореше злобно. Веднъж изригна такова громко проклятие, че стреснатите фризьорки изтърваха плетивата си. Понякога спореше с младежите, главно ругаеше човечеството за неговото тъпо безгрижие и късогледство, за чудовищната му лакомия, сякаш планините не бяха направени от камъни, а от тлъсти бутове и бифтеци.

— И тъй да беше, пак всичко щяха да изпоядат! — мърмореше той с ненавист. — До последното кокалче. На тоя свят няма по-лакомо животно от човека. Само кучешката тения може би. Но и тя се чувствува най-добре в човека.

— Вие се храните твърде скромно! — обади се Кирил примирително.

— Защото храната в ресторанта е отвратителна. А иначе ям, разбира се, ям като скот.

Помълча малко и добави:

— Знаете ли как си представям съвременния човек? Хилава фигурка, тънки крачета и един грамаден мек корем между тях.

И понеже другите двама спонтанно прихнаха, той ги погледна мрачно.

— Никак не е смешно, драги господа. Напротив, тъжно е.

Само вечер, обикновено след третата чашка, Кавендиш добиваше прилично настроение, видът му ставаше добронамерен и шеговит. Но тогава той се вторачваше в Неси и започваше своята безкрайна анкета. Ходил ли е някога в църква? А какво мисли за бога? Ако не точно за бога, то поне за самата идея бог. Неси, който вече беше загубил търпение, отвърна неприязнено:

— Това е най-нелепата идея, която човек е сътворил. Тя издава преди всичко неговата ограниченост и безпомощност. И перверзната му мания за величие.

— Тогава според вас, кое е първопричината на света?

— Защо трябва да има първопричина, господин философ. Трябва да има първооснова.

— Да не се ловим за думите, господин младши научен сътрудник.

— Във всеки случай не е някакво огромно и всемогъщо съзнание.

— Смятате ли, че няма и такова съзнание някъде всред безкрайната вселена?