Трябваше чисто и просто да рискува.

Предния път беше видял Ермановият look-a-like при метростанцията, може би сега също отиваше натам?

С малко късмет можеше да настигне пича при вратите на залата за билети.

Всичко, което му трябваше, беше близка среща за няколко секунди…

Той зави надясно по „Йоттатсбакен“, след което принуди схванатите си крака да минат покрай десния ъгъл на Градския музей.

Стомахът му сигнализира, че е готов за нов изблик, но в същия миг пред него се откри „Рюсгорден“ и той спря на място. Прочисти гърло и изплю малко драйфано през ъгълчето на устата си. Дробовете му пареха, сърцето блъскаше толкова силно в гърдите му, че той несъзнателно беше присвил очи от болка, но не изпускаше площада от поглед. Някъде там сред всички хора беше и той.

Или поне трябваше да бъде.

Или…

Не…

Мамка му!

Пулсът му постепенно се забави, което облекчи спазмите в стомаха.

Той направи няколко крачки през площада. Все още нямаше и помен от пича. Предполагаемо вече беше успял да влезе в метрото, или пък беше продължил с автобуса към city.

Типичният му скапан лош късмет!

Приливът на адреналин започна да го отпуска и той на мига усети, че му прималява. Сложи ръце на коленете си и изхрачи още малко повръщано към калдъръма.

— Ама че гадост — отсече някой вдясно, но на него не му пукаше.

Паветата под краката му сякаш бавно се въртяха обратно на часовниковата стрелка, а потта се лееше по гърба му, като намокри ръба на панталона му и накара и последните светли места по тениската му да изчезнат.

Той наклони глава още по-надолу към колената, за да увеличи притока на кръв. Остана така някоя и друга минута, докато се съвземе.

Щом земята спря да се върти, поизпъна тяло, пое дълбоко въздух и се обърна.

В същия миг го видя. Вътре в стъклената клетка на асансьора, само на осем-десет метра. Бяла риза, панталони и светло сако, преметнато безгрижно през рамо.

Въпреки различното облекло, въпреки че този мъж беше гладко обръснат, значително по-слаб и освен това изглеждаше съвсем нормално, той адски много приличаше на Ерман.

Направо зловещо много…

Трябваше да се приближи още повече, да се увери напълно.

HP направи две олюляващи се крачки напред, после още няколко и в този момент асансьорът започна да се движи надолу. Той увеличи скоростта, принуди краката си да се подчинят.

Стъпалата на мъжа бяха погълнати от земята, после и краката, тялото и точно преди главата да изчезне под нивото на улицата, HP срещна погледа му.

Тванееистина…

Защо, за бога, татко имаше таен банков сейф с фалшиви паспорти, хиляди долари в брой и едрокалибрен револвер?

Ако ставаше дума за шпионски роман, отговорът щеше да е ясен, но това беше баща и, по дяволите. Съвсем обикновен Свенсон, с обикновена работа, апартамент в „Багармосен“, жена и две деца.

Бяха общо пет паспорта и тя ги беше наредила върху бюрото пред себе си.

Освен южноафриканския имаше швейцарски, канадски, белгийски и югославски. Всичките имаха печати от международни пътувания, предимно от САЩ, но се срещаха и печати от други страни. На предпоследната страница на канадския паспорт тя откри освен това и стара, черно-бяла снимка, която почти беше залепнала между страниците. Изобразяваше трийсетина млади мъже в униформи, които позираха около бронетранспортьор. На купола на оръдието с големи бели букви пишеше ООН.

С барета синя 30 , Кипър 1964, беше написан някой от задната страна, а старомодният завъртян почерк толкова много напомняше на този на татко, че сърцето и прескочи.

Качеството на снимката не беше най-доброто и много от лицата едва се различаваха. Но един от мъжете, клекнали на долния ред, имаше добре познати и черти на носа и очите. Баща и войник на ООН ли е бил? Защо тогава никога не го беше споменавал?

Знаеше, че той е бил офицер от запаса като млад, оттам се познаваха с чичо Таге, а срещите на войнишкия клуб бяха едно от малкото неща, които го развеселяваха. Но звучеше странно баща и да е служил в чужбина, без никога да го спомене. Наистина той не беше точно от разговорливия тип, но трябваше във всеки случай да има някои от онези знаменца, дипломи или други сувенири, с които колегите и, които бяха служили в ООН, пълнеха офисите си.

Тя на няколко пъти прерови мислено дома от детството си, но не можа да си спомни нито един такъв предмет. Колекциите на мама от испански кукли на бикоборци и юбилейни чинии бяха на практика единствената украса, която бяха имали вкъщи, а малкото вещи, които баща и остави след себе си, също не предоставяха никакви следи. Освен ризите и костюмите му, няколко тежки мебели и захабената му пишеща машина цялото му наследство можеше да се побере в торбичка от магазина за алкохол.

Беше принудена, малко или много, да изостави и идеята, че револверът е бил старото служебно оръжие на баща и. Запасните офицери през петдесетте и шейсетте, доколкото тя можа да проучи, са получавали пистолети, не револвери, а и освен това от Въоръжените сили щяха да се обадят, ако оръжието му липсваше. Нищо от намереното в сейфа не стана понятно и всъщност имаше само един човек, който можеше да и помогне да си изясни нещата.