Ще бъда богат беглец. Напомням си да не се вълнувам, но е невъзможно.

Хенри се нуждае от ново ляво коляно и известно време обсъждаме този проблем. Винаги се е надсмивал над старците, които постоянно говорят за болежките си, но и той е станал същият. След час вече му омръзва и е готов да си върви. Изпращам го до вратата и двамата сковано се ръкуваме. Тръгва си, а аз се питам дали ще го видя отново.

* * *

Неделя. Нито дума от ФБР или от когото и да било. Изчитам четири вестника след закуска и не научавам почти нищо ново за Куин Ракър и ареста му. Има обаче едно съществено развитие. Според „Поуст“ прокурорът за Южния окръг на Вирджиния ще представи случая пред голямото жури утре. В понеделник. Ако голямото жури обвини някого, тогава на теория и по силата на споразумението би трябвало да стана свободен човек.

В затвора има учудващо много организирани религии. Ние сме хора с проблеми и търсим утеха, покой, подкрепа и напътствия. Нас ни унижават, принуждават ни към смирение, отнемат ни достойнството, семейството и средствата ни. Не ни остава нищо. Захвърлени в ада, ние отправяме поглед нагоре в търсене на изход. Имаме няколко мюсюлмани, които се молят по пет пъти дневно и са затворена общност. Доколкото ми е известно, няма евреи и мормони. Има ни и нас, християните, и точно тук е сложното. Два пъти месечно в осем часа в неделя сутрин идва католически свещеник за литургия. Веднага щом католиците освободят малкия параклис, се провежда общо богослужение за хората от основните църкви — методисти, баптисти, презвитерианци и така нататък. Там попадам през повечето недели. В десет часа белите петдесетници се събират за шумна служба със силна музика и още по-шумна проповед, а също и лечителски и други чудеса. Службата би трябвало да приключи в единайсет, но често е по-дълга, докато духът обикаля богомолците. Чернокожите петдесетници се събират в параклиса в единайсет, но понякога се налага да почакат, докато белите охладят страстите. Чувал съм да разказват, че двете групи понякога си разменят остри думи, но засега в параклиса не е имало сбивания. След като получат амвона, чернокожите петдесетници разполагат с него цял следобед.

Погрешно би било впечатлението, че във „Фростбърг“ е пълно с войнстващи християни. Не е така. Това си е затвор и повечето мои съкилийници няма да се простят с живота си по време на църковна служба.

На излизане от параклиса след общата служба ме намира надзирател, който ми съобщава:

— Викат те в администрацията.

17

Агент Хански чака заедно с нов участник в моята игра — Пат Сърхоф от Шерифската служба на Съединените щати. Запознаваме се и сядаме край ниска масичка в коридора, недалече от кабинета на директора. Разбира се, той не се мярка в лагера в неделя и кой би могъл да го вини?

Хански изважда някакъв документ и го плъзва към мен.

— Ето го обвинителния акт — пояснява. — Бе готов късно в петък следобед в Роуаноук и още е поверителен, но ще бъде пуснат в пресата рано утре сутрин.

Държа го като златно кюлче и трудно успявам да се съсредоточа над думите. „Съединените американски щати срещу Куин Ракър“. Това гласи печатът в горния десен ъгъл, а петъчната дата е написана със синьо мастило.

— В „Поуст“ пишеше, че голямото жури се събира в понеделник — успявам да кажа, макар да е вече очевидно какво се е случило.

— Залъгваме пресата — самодоволно заявява Хански.

Самодоволен, но този път много по-любезен. Ролите ни драстично са се променили. Преди за него бях престъпник с шарещ поглед, който се опитва да сключи сделка и вероятно да преметне системата. Сега обаче съм станал златното момче, което скоро ще излезе оттук с една камара пари.

Поклащам глава и казвам:

— Нямам думи, момчета. Помогнете ми.

Хански с готовност се включва:

— Ето какво си мислехме, господин Банистър.

— Защо не ми казвате Мал?

— Чудесно. Аз съм Крис, а той е Пат.

— Ясно.

— Управлението на затворите току-що те прехвърли в затвор със средно строг режим във Форт Уейн, Индиана. Причините са неясни или не са споменати. Някакво нарушение на правилата ядосало големите риби. Никакви посетители шест месеца. Примерно поведение. Който прояви любопитство да те открие онлайн със специализираната търсачка на затворническата база данни, ще удари на камък. След няколко месеца във Форт Уейн отново ще бъдеш преместен. Целта е непрекъснато да се движиш из системата и да потънеш в нея.

— Сигурен съм, че това ще е фасулска работа за Управлението — казвам и двамата се засмиват. Боже, да не съм минал в другия отбор?

— След няколко минути ще ти закопчаем китките и глезените за последен път и ще те изведем от тук като при обикновено прехвърляне. Ще се качиш в обикновен микробус заедно с Пат и още един щатски шериф и ще те откарат на запад, по посока на Форт Уейн. Аз ще ви следвам. След сто километра, преди Моргантаун, ще спрем в един мотел, където сме запазили няколко стаи. Ще се преоблечеш, ще обядваш и ще поговорим за бъдещето.

— След няколко минути ли? — питам смаян.

— Такъв е планът. Имаш ли в килията си нещо, без което не можеш да живееш?

— Да. Имам някои лични вещи, документи… такива работи.

— Добре. Утре ще наредим на директора на затвора да опакова всичко и ще ти го доставим. Най-добре е да не се връщаш там. Ако някой те види да си събираш нещата, може да започне да задава въпроси. Не искаме никой тук да разбере, че заминаваш.

— Схванах.

— Никакво сбогуване и други такива глупости, ясно?