Уестлейк се съгласи.

— Но Ракър сам признава, че е трафикант на наркотици от прословуто с тази дейност семейство, така че парите в брой надали са проблем. — Стенли избута бележника и разтри слепоочията си. — Господа, разполагаме със самопризнание и нищо повече. Ако самопризнанието отпадне, господин Ракър ще се измъкне и няма да има процес.

— Не може да няма самопризнание — каза Уестлейк. — Немислимо е.

— И да има, представям си колко скептично ще погледне съдията. Продължителността на разпита ме притеснява. Десет часа през нощта. Видимо изморен заподозрян, който е изпечен мошеник и най-вероятно би поискал адвокат. Двама опитни разпитващи, които владеят всякакви номера. Висим на косъм.

Уестлейк го изслуша с усмивка и след дълга пауза отговори:

— Да не забравяме за главния си свидетел, Стенли. Малкълм Банистър ще даде показания, че Куин Ракър многократно се е заканвал да убие съдия Ракър. Искал е да му отмъсти и да си върне парите.

— Така е и тези показания плюс самопризнанията ще ни издействат присъда. Единствено самопризнанията обаче не са достатъчни.

— Май не си много убеден, Стенли.

— Напротив. Става дума за убийство на федерален съдия. Не мога да си представя друг федерален съдия да прояви съчувствие към Куин Ракър. Ще разполагаме със самопризнанията и с Малкълм Банистър. Ще получим присъда.

— Така те искам.

— Между другото, какво става с нашето момче Банистър?

— Жив и здрав е, щатските шерифи са го прибрали на тайно място.

— Къде е?

— Съжалявам, Стенли, има неща, които не може да обсъждаме. Но не се тревожи. Ще бъде тук, когато ни потрябва.

23

Заместничката на Пат Сърхоф е Даяна Тайлър. Тримата се видяхме на обяд, след като прекарах дълга сутрин в болницата, където ме прегледаха и ми казаха да отида отново след месец. Госпожа Тайлър е висока и красива, около петдесетгодишна, с къса коса, лек грим, тъмносиньо сако и без венчална халка. Доста е приятна и докато хапваме салата, ми разказва за себе си. Живее „в района“ и работи с още няколко човека в моето положение. Ще бъде на мое разположение денонощно и иска да се чуваме по телефона поне веднъж седмично. Разбира какво преживявам и ме уверява, че е нормално все още да се озъртам през рамо. С течение на времето обаче тези страхове щели да отшумят и животът ми щял да се нормализира. Ако напусна града — а и двамата подчертават, че вече мога да го направя, когато си пожелая, — тя искала предварително да знае подробностите около пътуването ми. Ще ме държат под око доста след като дам показания срещу Куин Ракър, и настойчиво ми обрисуват безопасното и приятно бъдеще, което ме очаква един ден, след като бъдат премахнати всички първоначални препятствия.

Споменават двете интервюта за работа и аз ги изненадвам с твърдението, че не съм готов да работя. С толкова пари в банката и неограничена свобода не желая да започвам нова кариера. Иска ми се да попътувам, да покарам кола, може би да отида в Европа. Да, хубаво било да пътувам, съгласяват се двамата, но прикритието било най-ефективно, ако имам истинска работа. Решаваме да го обсъдим по-късно. Така стигаме до паспорта и новата шофьорска книжка. След още седмица лицето ми ще е готово за снимка и Даяна обещава да уреди нужните документи.

Докато пием кафе, давам на Пат писмо до баща ми. Адресът на подателя е федералният затвор във Форт Уейн, Индиана. Пат ще го изпрати до затвора там, а някой ще го изпрати на Хенри Банистър в Уинчестър, Индиана. В писмото обяснявам на стария Хенри, че съм се издънил във „Фростбърг“ и са ме върнали в обикновен затвор. Натикали са ме в изолатора и няма да имам право на посетители най-малко три месеца. Моля го да уведоми сестра ми Руби в Калифорния и брат ми Маркъс във Вашингтон. Казвам му да не се притеснява, че съм добре и възнамерявам да заслужа да ме върнат във „Фростбърг“.

Сбогувам се с Пат. Благодаря му за вниманието и за професионализма и той ми пожелава всичко хубаво. Уверява ме, че новият ми живот ще бъде безопасен и удовлетворяващ. Не съм сигурен, че му вярвам, защото продължавам да се озъртам през рамо. Силно подозирам, че ФБР ще ме следи известно време, поне докато Куин Ракър не бъде осъден и хвърлен в затвора.

Истината е, че не мога да си позволя да вярвам на никого, включително на Пат Сърхоф, Даяна Тайлър, щатските шерифи и ФБР. Много са сенките зад мен, да не говорим за лошите типове. Ако правителството иска да ме наблюдава, не мога да направя почти нищо. Могат да получат заповед за обиск, могат да душат в банковата ми сметка, да подслушват телефонните ми разговори, да следят плащанията по кредитните ми карти и да наблюдават онлайн всичко, което правя. Очаквам това и най-непосредственото предизвикателство пред мен ще бъде да ги мамя, без те да разбират, че го правя. Ако приема едно от двете предложения за работа, ще им дам поредната възможност да ме шпионират.

Следобед си отварям нова текуща сметка в „Атлантик Тръст“ и премествам там петдесет хиляди долара от сметката в „Сън Коуст“. После правя същото в трета банка, „Джаксънвил Сейвингс“. След ден-два, когато чековете ми бъдат одобрени, ще започна да тегля пари в брой.

Докато се мотая из квартала с малкото си ауди, следя огледалото за обратно виждане почти толкова, колкото и пътя. Вече ми е навик. Докато се разхождам по плажа, се взирам в лицето на всеки срещнат. Вляза ли в магазин, незабавно си намирам прикритие и наблюдавам вратата, през която току-що съм влязъл. Никога не се храня два пъти в един и същ ресторант и сядам на маса, от която да виждам паркинга. Използвам мобилния си телефон само за рутинни дела и винаги допускам, че някой подслушва. Купувам си лаптоп в брой, отварям си три адреса в „Джимейл“ и влизам в интернет от кафенета, използвайки техните сървъри. Експериментирам с предплатени кредитни карти, които си купувам от „Уолгрийнс“. Поставям в апартамента си две скрити камери, в случай че някой се отбие, докато ме няма.

Май страдам от параноя. Убеден съм, че постоянно ме наблюдават и слушат, и с течение на времето пропадам все по-надълбоко в собствения си малък измислен свят. Обаждам се на Даяна през ден с последните новости от все по-обикновеното си ежедневие и тя не дава признаци да има подозрения. Но пък и не би го направила.

Адвокатът се казва Мъри Хъгинс и според малката му реклама в „Жълти страници“ той е специалист едва ли не по всичко. Разводи, недвижими имоти, фалити, наказателни дела и така нататък, почти като мешавицата, с която се занимавахме в скъпата стара кантора „Коупланд, Рийд и Банистър“. Фирмата му е недалече от апартамента ми и от пръв поглед разбирам, че става дума за лежерната крайбрежна практика на човек, който идва на работа в девет, а в три вече е на игрището за голф. По време на първата ни среща Мъри ми разказва живота си. Пожънал огромен успех в голяма адвокатска кантора в Тампа, но на петдесет вече изпушил и се опитал да се пенсионира. Преместил се в Атлантик Бийч, развел се, доскучало му и решил да си отвори кантора. Сега, на шейсет и няколко, е щастлив в малкия си кабинет, където поработва от време на време и внимателно подбира клиентите си.