До след полунощ се извиваше гръмотевична буря и Уестлейк започва разговора с въпрос:

— Голяма буря беше снощи, нали?

Присвивам очи и впервам поглед в него.

— Сериозно? Искате да си бъбрим за времето ли?

Това наистина го вбесява, но той е професионалист.

Усмивка, изсумтяване, после казва:

— Не, господин Банистър, не съм дошъл да си бъбрим за времето. Шефът ми смята, че трябва да сключим сделка с вас, затова съм тук.

— Страхотно. Да, бурята си я биваше.

— Бихме искали да чуем изискванията ви.

— Мисля, че ги знаете. Ще се позовем на Член трийсет и пет. Ще подпишем споразумение, всички ние, да ви съобщя името на убиеца на съдия Фосет. Вие го арестувате, разследвате, вършите си работата и когато федерално голямо жури го подвежда под отговорност, аз излизам на свобода. Още същия ден. Извеждате ме от „Фростбърг“ и изчезвам в Програмата за защита на свидетелите. Не лежа повече, нямам криминално досие, Малкълм Банистър не съществува. Сделката е поверителна, заровена надълбоко и подписана от главния прокурор.

— От главния прокурор?

— Да, сър. Не вярвам нито на вас, нито на когото и да било в тази стая. Не вярвам на съдия Слейтър, нито на друг федерален съдия, прокурор, помощник-прокурор, агент на ФБР или на друг служител на федералното правителство. Документите трябва да бъдат идеално изпипани, сделката — неотменима. Щом бъде предявено обвинението срещу убиеца, аз излизам на свобода. Точка.

— Ще използвате ли адвокат?

— Не, сър. Мога сам да се справя.

— Има логика.

Неочаквано Мангръм изважда една папка и измъква от нея копия на някакъв документ. Плъзва едното по масата и то спира пред мен, на идеалното място. Поглеждам го и сърцето ми започва да блъска в гърдите. Заглавието е същото като на всички искания и заповеди по моето дело: „Американски окръжен съд, Вашингтон, окръг Колумбия; Съединените американски щати срещу Малкълм У. Банистър“. В средата на страницата с главни букви пише: ИСКАНЕ ЗА РЕШЕНИЕ ПО ЧЛЕН 35.

— Това е предложение за съдебна заповед — казва Мангръм. — Просто отправна точка, но я обмисляхме немалко време.

Два дни по-късно ме качват на задната седалка на джип форд и ме извеждат от „Фростбърг“ — първото ми излизане от лагера от деня, когато пристигнах тук преди три години. Днес глезените ми не са оковани, но ръцете ми са с белезници пред тялото. Двамата ми спътници са щатски шерифи — не им знам имената, но са доста мили. След като обсъждаме времето, единият ме пита дали съм чувал хубави вицове. Заключете на едно място шестстотин мъже, дайте им предостатъчно свободно време и ще ви залеят вълни от вицове.

— Прилични или мръсни? — питам, макар че в затвора почти няма прилични вицове.

— О, мръсни, разбира се! — казва шофьорът.

Разказвам им няколко и те се смеят от сърце, докато километрите летят. Намираме се на междущатска магистрала 68, прехвърчаме през Хейгърстаун и усещането за свобода е опияняващо. Въпреки белезниците почти вкусвам живота навън. Наблюдавам движението и си мечтая отново да притежавам и да карам кола, да пътувам. На отбивките виждам заведения за бързо хранене и устата ми се пълни със слюнка при мисълта за бургери и картофки. Виждам как мъж и жена влизат в магазин, хванати за ръце, и почти усещам допира на нейната плът. Ожаднявам от нарисуваната на витрината на някакъв бар халба бира. Билборд, рекламиращ круиз по Карибите, събужда у мен копнеж по друг свят. Имам чувството, че съм бил в затвора цял век.

Завиваме на юг по междущатска магистрала 70 и не след дълго сме между Вашингтон и Болтимор. Три часа след като сме напуснали „Фростбърг“, пристигаме във федералния съд в центъра на Вашингтон. Вътре в сградата ми свалят белезниците. Продължавам между двамата шерифи: един отпред и един отзад.

Срещата се провежда в кабинета на съдия Слейтър, който е раздразнителен както винаги. За последните пет години сякаш се е състарил с двайсет. Смята ме за престъпник и почти не забелязва присъствието ми. Добре, не ме интересува. Явно са били проведени доста разговори между него, окръжната прокуратура, ФБР и главния прокурор. По едно време преброявам единайсет човека около масата. Искането за решение по Член 35 и прикрепеното към него споразумение вече се състоят от двайсет и две страници. Прочел съм всяка дума по пет пъти. Дори настоях на някои свои формулировки.

С две думи, споразумението ми дава всичко, което искам. Свобода, нова самоличност, закрила от страна на правителството и парична награда от сто и петдесет хиляди долара.

След обичайното прокашляне съдия Слейтър поема нещата в свои ръце.

— Сега ще започнем да протоколираме — оповестява той и стенографката се залавя за работа. — Макар че въпросът е поверителен и съдебната заповед няма да бъде публично оповестена, искам да протоколираме това изслушване. — Пауза, по време на която той размества някакви документи. — Това е искане от страна на Съединените щати за освобождаване по силата на Член трийсет и пет. Банистър, прочели ли сте цялото искане и предложението за проектозаповедта?