— Може би сте права — отвърнах аз. — В известен смисъл музиката е математика.

Това като че ли я изненада, тя ме погледна с по-жив интерес.

— Едно време харесвах много повече литературата. Но тя наистина не може да бъде така математически съвършена като музиката. Преди всичко думите са много груби, изхабени, даже опорочени. Не може с такъв компрометиран материал да се твори съвършено изкуство.

— Вярно ли е, че сте завършили литература?

— Кой ви каза?

— Доротея.

— Не ви е излъгала. Най-напред завърших литература, а след това медицина.

— Извинете, но не виждам нищо общо между тях.

— И горчиво се лъжете! — отвърна малко троснато лекарката. — И двете имат за обект човека. И човешката душа, разбира се… За съжаление литературата не можа да отговори на някои от най-важните въпроси, които ме интересуваха. И тогава аз се обърнах към медицината.

— А намерихте ли отговорите?

Любопитството ми беше съвсем искрено. Тя някак неопределено се усмихна.

— Не може всички отговори да се намерят наведнъж. Но най-важният от тях като че ли намерих у Доротея.

— Сериозно? И кой точно?

— Е, трябва сам да си го намерите! — отвърна тя шеговито. — Тя го носи неизменно в себе си. А вие сте интелигентен човек.

— Благодаря — казах аз.

— А докога смятате Доротея да живее у вас?

Никак не очаквах тоя въпрос. И в първия миг дори се обърках, но успях да смотолевя някак си:

— Не съм мислил по тоя въпрос.

— Трябва да помислите! — каза тя твърдо. — Тя не бива да се привързва прекалено към вас. Защото след това всяка раздяла ще бъде за нея много болезнена.

— Ако съдя по вашата раздяла, надали е особено вярно.

Усетих, че я засегнах. Тя някак зиморничаво сви рамене, но отвърна съвсем спокойно:

— И толкова по-добре… Това означава, че влиза в своите нормални релси. И все пак бъдете внимателен, при всяко съмнение идвайте да се съветвате.

— Какво значи съмнение? — попитах аз предпазливо. — Тя буквално всеки втори ден намира с какво да име стресне.

— Например?

— Дреболии наистина. Вече ви разказах за нейните телепатии.

— Не, това не бива да ви тревожи! — усмихна се тя. — Тая хубава пъпчица се крие във всяка човешка душа. И все някой ден ще цъфне.

— И смятате, че у нея е вече цъфнала?

— Е, не съвсем. Но аз съм виждала да цъфтят бадеми и по средата на януари. Предлагала ли ви е някой път да летите?

— Не! — стреснах се аз. — Как тъй да летим?

— Както птиците, да речем… Това е една от нейните натрапчиви идеи… Или една от нейните мечти, които най-добре я характеризират. Вие никога ли не сте сънували, че летите?

— Не — отвърнах аз.

— А пък аз съм сънувала. Летяла съм свободно и спокойно като птица. Над езера и над гори. Мислите ли, че това е съвсем случайно?

Не, не мислех, че е случайно. Мислех, че е взела все пак нещичко от своите пациенти. И тя навярно разбра, че е прекалила, защото се облегна на стола и неволно изпъчи своя девически бюст.

— Не се стряскайте от някои малки рецидиви! — продължи тя. — Не бива и нея да стряскате. Аз съм я лекувала с някои силни лекарствени средства. В известен смисъл тя е все още малко зашеметена.

— Да, вярно е — съгласих се аз неохотно.

— И това не е толкова страшно. По тоя начин вие получавате възможност да надникнете поне малко в душата й. И сам ще разберете — по същество тя има много ведра душа. А това е истинско щастие. Човешката душа е нещо много по-странно и невъобразимо, отколкото е могъл да си я представи дори писател като Достоевски. Сега-засега никой не познава ни нейната истинска сила, ни ужасяващата й слабост. Може би писателите донякъде. И психиатрите. Те поне от време на време имат възможност да погледнат през дупките на стобора…

Мълчах известно време. И двамата мълчахме, всеки със своите мисли и страхове.

— Дойдох тук да ме окуражите — казах аз най-сетне. — А вие май че ме изплашихте.

— А може би нарочно! — Тя се усмихна. — Макар да съм сигурна в себе си, че никога няма да минете бариерата.

— Каква бариера! — трепнах аз.

Тя се поколеба за миг, после отвърна спокойно:

— Така е думата… Искам да кажа, че не бива да се случва нищо, което да наруши рязко нейното вътрешно равновесие.