— Извинете, но не съм дошъл тук да се лекувам! — казах аз недружелюбно.

— Знам — отвърна тя. — И все пак защо наистина?

Сега пък аз се затрудних. Бях си представил тоя разговор много по-интимен и задушевен. И не съзнавах май, че сам аз съм причина за това малко остро начало. На всичко отгоре през цялото време, докато разговаряхме, поне десетина глави се пъхнаха в процепа на вратата, някакви личности в бели манти постоянно питаха къде е този или онзи, сякаш никой в тоя огромен дом не беше на мястото си.

— Интересувам се от Доротея — отвърнах аз. — И от нейното състояние. При положение че това не противоречи на вашата лекарска практика.

— Не, нямам тайни! — каза Юрукова. — Но изглежда, че Доротея добре ви е стреснала.

— Ако смятате, че ме е изплашила… — започнах аз.

— Поне в колата!

— Тя всичко ли ви разказва?

— Така сме се договорили — отвърна лекарката. — Постъпили сте много тактично тая вечер. И много човешки. Така че нямам причини да крия нищо от вас. В момента тя е практически здрава… Наблюдавам я от пет-шест години — имаше леки пристъпи на шизофрения, периодични, разбира се. Бих ги нарекла пред вас и натрапчиви идеи. Въобразява си, че е някоя от героините на книгите, които чете… Да кажем — Ирина от „Тютюн“… Или Козета от „Клетниците“… Последния път се превъплъти в Таис и това трая доста дълго за съжаление. Но от шест месеца няма никакви рецидиви.

— Съвсем никакви?

— Не… После ще ви кажа.

— Според вас на какво се дължи нейната болест?

Погледът, който хвърли към мен, беше така бърз и остър, че едва го долових. По-скоро като че ли дочух острието на елмаз върху стъкло.

— Да, ще ви кажа и това — отвърна тя неохотно. — Наистина е по-добре да го знаете. Като момиче тя е преживяла две много силни душевни сътресения. На единайсетгодишна възраст лека кола е прегазила нейния баща просто пред очите й. И починал на място. Майка й се омъжила отново, животът в новия дом скоро станал съвсем невъзможен… Тя отишла да живее при чичо си. Когато била на тринайсет години, едва в зората на своето девичество, както се казва, той посегнал на нея.

Доктор Юрукова млъкна за момент, лицето й бе намръщено. „Да, наистина отвратително — помислих аз стреснат. — По-добре да не бях питал.“

— Според мен не точно това е причинило нейното заболяване — продължи тя. — И все пак тия неща са свързани. Както сам се досетихте, тук играят роля и някои наследствени фактори… Но сега тя е много добре, да чукнем на дърво, както се казва! Стига, разбира се, с нея да не се случи някой нов стрес…

Тя млъкна, без да ме погледне дори. Но усетих много добре, че в гласа й прозвуча лека предупредителна нотка.

— Тогава защо не я изпишете? — попитах аз.

— А къде да я пратя?… При чичо й?… Или при нейната отвратителна майка? Все още намирам начини, за да я задържа. Водя я нещо като научен експеримент… Трудова среда и прочие. Но това не може да продължи вечно, тая обстановка започва да става опасна за нея. И изтръпвам, като си представям нейния бъдещ живот.

Почувствувах, че и аз едва забележимо изтръпвам. Не бях ли се запътил малко лекомислено по съвсем непознат път? Какво всъщност търсех тук — белята си? И тъкмо си мислех как по-възпитано да потегля към изхода, тя внезапно запита:

— Май и вие имахте да ми казвате нещо?

— Да, наистина…

И с малко пресилено оживление й разказах как бе налучкала името на моите „Кастилски пощи“. По-скоро усетих, отколкото разбрах, че моят разказ не й направи особено впечатление. Впрочем така, както го разказах, той сега и на мен ми се стори съвсем нелеп.

— Тук няма нищо странно — каза спокойно лекарката. — Тя просто е прочела вашата мисъл. Отначало и мен ме стряскаше, но сега свикнах.

— И казвате, че тук няма нищо странно? — погледнах я учудено аз.

— Телепатията не е празна работа… Доротея има редки, но понякога наистина поразителни попадения. Кой знае, след векове телепатията ще стане може би нормален начин за общуване между хората.

— Да, след векове — измърморих аз. — Но сега сме все още двайсетия век… Пък и тя едва ли знае къде се намира тая Каетилия.

— Не, не я подценявайте, тя чете много. Разбира се, все още не й разрешавам романи, особено хубави. Но иначе чете каквото й падне, дори моите медицински книги. Със своята удивителна памет тя знае някои неща по-добре дори от много мои колеги…

— Може би не е толкова трудно — усмихнах се аз.

Но лекарката сякаш не разбра намека ми.

— При това нейната памет не е механична — кимна тя. — И интуицията й помага отлично там, където не достигат знания или логика. Изобщо Доротея е много интересно момиче. У нея има характер…

Само това не очаквах да чуя.

— Видя ми се много плаха — отвърнах аз.

— Е, не е нахална. Но ако мислите, че е слаба — много ще се излъжете. Тя и физически е доста издръжлива. Нейните колеги се чудят с каква лекота работи на пресата.