В тежкия 230 килограма цилиндър нямаше нищо от сложната инфрачервена техника и радиоапаратура в сантиметровия диапазон, с която беше пълен самият спътник. Освен шестте тръбовидни реактивни двигателя с твърдо гориво около корпуса му, един радиокомпас и радиопредавател, дългият метър и половина цилиндър съдържаше 136 кг мощен пластичен експлозив и свързан към него възпламенител. Цилиндърът беше почти неуловим от радарите както на неговите конструктори, така и на руските станции, контролиращи полета на „Прогрес-VI“, поради слоя флуоровъглеродна смола, нанесен по цялата му външна повърхност.

Реактивните двигатели задействуваха и го изведоха в силно елипсовидна орбита с перигей 320 и апогей 4800 километра, но цилиндърът така и не достигна апогея. Той дори не го доближи. Докато бързо набираше скорост, неговият радиокомпас засече „Прогрес-VI“ в собствената му орбита на разстояние 1600 километра.

Скоростното преследване не трая дълго. Носейки се с близо 48 000 километра в час, цилиндърът взе разстоянието за минути и се вряза в кърмовата част на руския кораб с относителна скорост от 8000 километра в час. Удряйки целта, цилиндърът се разцепи, пластичният експлозив обви като палачинка „Прогрес-VI“ и секунда по-късно избухна. Ударните вълни се разнесоха по дължината на корпуса и стотици метални късчета се разхвърчаха със светлинна скорост във вътрешността на кораба, като пробиха резервоарите в кърмовата част.

Бордните уреди регистрираха удара, но не успяха да предадат данните на земята. Последвалият взрив направи смешна първоначалната експлозия. Хилядите литри гориво и течен кислород създадоха ад, който трая само няколко секунди — достатъчни, за да не остане и помен от „Прогрес-VI“.

Куру, Френска Гвиана

Операторът на радара видя в горния ляв ъгъл на компютърния екран примигващото съобщение за улучената в орбита цел. Това означаваше, че цилиндърът е достигнал кораба и го е взривил.

Операторът премести погледа си върху кръглия радарен екран вляво и се увери, че „Прогрес-VI“ е изчезнал от екрана. Доволен, той продължи да обработва данните, постъпващи от спътника „Олимп“.

1.

Ракетен комплекс 39, площадка А.

Космически център „Кенеди“, Флорида

Бляскава и чиста, „Лайтнинг“, насочена към небесата, стърчеше спокойно на бетонната си поставка. Застинала в очакване, тя приличаше на увиснала във въздуха огромна хищна птица, готова да излети сред пламъците от соплата на двете мощни стартови ракети с твърдо гориво. Външният резервоар беше грозен, но необходим израстък върху иначе съвършената бяла обшивка, направена от над 21 000 термични плочки — мозайка, струваща много милиони долара.

Жаркото предобедно слънце във Флорида вече бе вдигнало температурата навън над 30 градуса. Командирът на кораба Майкъл Кеслър хвърли поглед към ракетния комплекс, докато рулираше реактивния самолет „Гълфстрийм-2“ по писта 33, дългата 4500 метра писта на сектора за приземяване на совалки в космическия център „Кенеди“. Самолетът беше значително видоизменен от НАСА за тренировки при кацане със застопорен щурвал.

Кеслър леко даде пълна газ. Двойният газотурбинен двигател „Ролс-Ройс Спей 511–8“ се съвзе и с тяга близо девет тона плъзна 15-годишния самолет по бетонната писта. Кеслър държеше носа му в централната линия, като увеличаваше скоростта: 100 възела3… 110… 130.

Кеслър изправи носа нагоре при скорост 150 възела. Той заговори в шлемофона:

— Кенеди, тук е „Гълфстрийм“ девет-четири-шест, приемам.

— Девет-четири-шест, излитане разрешено.

— Изкачване на височина до дванайсет хиляди. Планът предвижда заход със застопорен щурвал.

— Девет-четири-шест, имате разрешеше за четирийсет. Вятър от изток със скорост 10 възела. Висотомерът показва две-девет-точка-нула-шест и се покачва.

— Разбрано.

Кеслър насочи самолета за излитане под ъгъл 35 градуса, докато правеше широки кръгове над пистата.

— Мразя издигането по спирала и тренировките за кацане със застопорен щурвал — обади се вторият пилот, капитан Клейтън „Текс“ Джоунс. — Отегчават ме до смърт.

Кеслър се усмихна. Джоунс, стар приятел от дните, когато Кеслър служеше на самолетоносача „Конститюшън“ в Персийския залив, беше от ВВС, но Кеслър нямаше нищо против. Той гледаше на Джоунс като на последния от практичните американски офицери.

— Съмнявам се, че ще кажеш същото по време на истинския полет, Текс. Ако съдя по това, което са ми казвали, навлизането в плътния слой на атмосферата едва ли е детска играчка.

— Цял живот не съм се плашил от нищо, Майк. Не възнамерявам да започвам сега.

Десет минути по-късно Кеслър погледна висотомера, който вече сочеше повече от 11 000 метра.

— Почти пристигнахме.

Слънцето бе от дясната страна. Кеслър изключи двигателя и насочи самолета за слизане под ъгъл 20 градуса в посока към океана.