Тя се усмихна пак и докосна ръката му с признателност.

Силна жена, помисли Кемрън. След всичко преживяно все още пази хладнокръвие и не рухва. Гийю действително е бил късметлия.

Кемрън стана.

— Ще се върна след няколко минути.

— Моля те, внимавай.

Кемрън се усмихна и излезе от стаята.

Ленгли, Вирджиния

На втория етаж Хигинс вдигна телефона и погледна през прозореца.

— На телефона Хигинс.

— Здравейте, сър. Рич Потър се обажда. Съжалявам, че ви безпокоя.

— Няма значение. Какво има?

— Може да си имам проблем с един от моите агенти. Още не мога да кажа.

— Продължавай.

— Казва се Стоун — Кемрън Стоун. Обади ми се преди няколко минути и поиска незабавно обгаряне — рече Потър, имайки предвид прибирането на компрометирани агенти.

— Основанията му?

— Твърди, че някаква организация се кани да саботира НАСА. Че тя ще унищожи новата совалка, по-точно казано. Той смята също, че може да е замесена и френската полиция.

Хигинс пое дълбоко дъх и затвори очи. Наложи си да запази самообладание.

— Определи ли мястото, откъдето да го приберете?

— Да, сър.

— Много добре тогава, приберете го и го охранявайте добре. Уведоми ме какво ще каже той. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре. Кога и къде?

— Ботаническата градина, пет часа днес следобед. След един час.

— Аз ще съм тук. Позвъни ми, когато свърши това, и помни: нито дума по въпроса на никой друг.

— Зная, сър. Довиждане.

— Довиждане и на добър час. — Той сложи слушалката и подпря челюстта си с юмрук. По дяволите! Как е възможно? Как Стоун е получил тази информация?

Хигинс грабна телефона и набра един номер в чужбина, който помнеше наизуст.

Париж, Франция

Кемрън стоеше до прозореца и гледаше навън. Небето тъмнееше и се заоблачаваше, задаваше се буря. Огледа улицата долу. Всичко изглеждаше нормално. Погледна часовника си. Един час до срещата.

— Е, Кемрън, ти май знаеш доста за мен. Ще ми кажеш ли нещо за себе си?

Кемрън погледна към Мари, която още лежеше на леглото.

— Не съм уверен, че ще ти е интересно. Доста отегчително е.

— Няма значение. Давай.

Кемрън се усмихна.

— Всичко започна, когато завърших гимназия и отидох да воювам.

— Виетнам?

— Да. Изкарах четири години там.

— Защо четири? Мислех, че си длъжен да изкараш само една?

— Така е, но когато след първата година се върнах у дома, разбрах, че няма никаква работа. Американският народ не беше толкова отзивчив към войниците тогава. Така че се върнах, а след войната останах с военните. Служих няколко години в специалните части, преди да ме грабне ЦРУ, и ето ме тук днес.

Мари седна и обгърна коленете си като дете.

— Предполагам, че при това непрекъснато напрежение не може и дума да става за личен живот.

Кемрън не отговори. Сведе очи, докато мислено видя отново овъгленото тяло на Лан Ан.

— Имах някого веднъж. Беше много отдавна. Бях още хлапак. Едва навършил двайсет години. Казваше се Лан Ан. Убиха я в Сайгон.

Мари стана от леглото и отиде до него. Докосвайки леко ръката му, тя каза:

— Съжалявам.

— Не е необходимо. Както казах, беше много отдавна.

— Кемрън…

Той вдигна глава и срещна погледа й.

— Как беше там? — попита тя.

Той отвърна поглед.

— По-добре да не знаеш.

— Загубих брат си там, Кемрън. Да, искам да зная.

Кемрън седна на прага на прозореца и загледа Мари. Коя си ти, Мари Гийю? Какво става с нас? Кемрън се опита да потисне чувства, които не бе изпитвал от години. Тя го привличаше физически от деня, в който я видя. Но нещата се задълбочиха. Чувствуваше се спокоен с нея. Доверяваше й се. Тя не беше просто още една кукличка, а истинска жена.

Много добре, Мари. Ти си го търсеше. Кемрън заговори. Гласът му беше леденостуден, думите завладяващи. Разказваше й за болките, за объркването, за скръбта. Обясняваше й как младите войници са загивали безсмислено, главно поради недостатъчна подготовка. Започне стрелба, а те просто замръзват и след секунди се просват на земята, пълни с олово. Каква лудост. После гласът му се промени. Заговори по-ниско, дишаше тежко. Стискаше юмруци. Тялото му се напрегна. Върна се отново там. Джунглата го обкръжаваше. Тръгвай, Кемрън. Бягай… спасявай се. Имаш шанс… самичък. Потърси помощ… и се върни… Господи, защо го зарязах? Но аз се върнах. Върнах се! Но твърде късно. Виетконгците бяха изкормили Скергън като животно и го бяха оставили да виси от едно дърво.