В същия миг видях сред дърветата още няколко движещи се сенки.

— Ето ги, идат — казах аз. — Хайде да се махаме.

Искаше ми се да дам възможност на Шери да се измъкне и затова не поех по пътеката през седловината, ами завих право на юг, за да отвлека преследвачите от дирите й. Отправихме се към блатата в южния край на острова.

Онези ни видяха, тъй като тичахме косо спрямо предната им редица. Чух някой да крещи, последваха незабавно и виковете на останалите, а после се разнесоха пет безразборни изстрела, чиито пламъчета проблеснаха сред притихналите дървета. Единият от куршумите се заби високо над главите ни в дънера на близката палма и дървото се разтресе, но ние се носехме бързо и само след няколко минути виковете на преследвачите ни заглъхнаха далеч зад нас.

Стигнах до началото на залятата от морето ливада и свих към вътрешността на острова, за да избегна вонята на тинята. Спрях се при първия полегат склон на хълмовете, за да се ослушаме и да можем да си поемем дъх. Светлината се усилваше все по-бързо. Не след дълго слънцето щеше да изгрее и ми се искаше дотогава да сме се скрили.

Неочаквано откъм блатата се разнесоха далечни ужасени викове и предположих, че преследвачите ни са нагазили в лепкавата тиня. Помислих си, че тресавището ще ги обезсърчи съвсем, и се усмихнах.

— Окей, Чъби, хайде нататък — прошепнах аз, но преди да продължим, се разнесе нов звук от друга посока.

Звукът беше заглушаван от разстоянието и от простиращото се помежду ни било, защото идеше откъм крайбрежието на острова, но нямаше никакво съмнение, че е порещият трясък от стрелба с автоматично оръжие.

Двамата с Чъби застинахме, напрягайки слух, и до ушите ни стигна нов дълъг яростен откос от стрелба с автомат. После настъпи тишина, но ние продължихме да се ослушваме още три-четири минути.

— Хайде — тихо го подканих аз, защото не можехме да се бавим повече, и се впуснахме нагоре по склона към най-южния връх.

Изкатерихме се стремително сред бързо нарастващата светлина на утрото, а аз бях толкова зает, че не можах да усетя никакъв страх от височината, докато се справяхме с тясната площадка. Накрая стъпихме в дълбоката цепнатина между скалите, където бях казал на Шери да ни чака.

Скривалището беше тихо и безлюдно, но все пак извиках отчаяно:

— Шери! Тук ли си, любов моя?

Никой не ми отговори в тъмното и аз се обърнах към Чъби:

— Тръгнаха доста преди нас. Трябваше вече да са тук.

Едва тогава трясъкът от автоматичната стрелба, който бяхме чули преди, започна да ни подсеща за нещо.

Извадих бинокъла от раницата и я натиках в една цепнатина на скалата.

— Нещо им се е случило, Чъби — казах аз. — Хайде. Да отидем и да видим какво е станало.

Щом се спуснахме от издатината, поехме бързо през разпилените скални отломки по посока на крайбрежието, но макар да бях припрян и ужасно разтревожен за живота на Шери, двамата все пак се промъквахме предпазливо и много внимавахме да не се показваме, така че ако някой наблюдаваше от горичката или от брега в ниското, едва ли щеше да ни види.

Щом пресякохме предела на веригата от хълмове, пред очите ни се разкри просторен изглед към извивката на брега и назъбената черна грамада на Топовния риф.

Спрях веднага и дръпнах Чъби към себе си, за да се прикрием на земята.

Бойният катер от залива Зинбала, командван от стария ми приятел Сюлейман Дада, бе застанал на котва така, че да държи под обстрел началото на протока през Топовния риф. От брега към него се връщаше малка моторна лодка, претъпкана с едва забележими фигурки.

— По дяволите — процедих аз, — за всичко са помислили. Мани Ресник се е съюзил със Сюлейман Дада. Ето защо се появи чак сега. Докато Мани е плавал към брега, Дада е прикривал протока, така че да не можем да им се измъкнем като миналия път. А после е изпратил хората си на брега — затова имаше стрелба с автомати. Мани Ресник е влязъл с „Мандрейк“ в залива, за да ни подплаши, а Дада е пазел пътя ни за отстъпление.

— А какво е станало с мис Шери и Анджело? Мислиш ли, че са се измъкнали? Дали хората на Дада са ги хванали, когато са пресичали седловината?

— О, Господи! — изпъшках аз и започнах да се проклинам, че не бях останал с нея. Изправих се и насочих бинокъла към моторницата, която пресичаше бистрите води на външната лагуна по посока на стоящия на котва катер.

— Не ги виждам — даже и през бинокъла, пътниците в лодката представляваха някаква неясна тълпа, защото утринното слънце се издигаше отвъд тях и блясъкът на водата ме заслепяваше. Не можех да различа отделните фигури, а камо ли да разпозная лицата им.

— Може да са ги взели с лодката, но не мога да видя — обзет от напрежение, бях излязъл от прикритието на скалите, търсейки по-удобна позиция за наблюдение и показвайки се съвсем открито. Щом застанах отпред, вероятно съм бил осветен от същите слънчеви лъчи, които ми пречеха да гледам.