На половината на пътя до гребена бях стреснат от нови изстрели. Но този път чух отчетливия като от камшик плясък на моята карабина, чието по-остро и по-бавно боботене бе незабавно последвано от ураганния огън на автоматите „Калашников 47“.

Стрелящите очевидно бяха изпразнили пълнителите, защото настъпи продължителна тишина.

Чъби бе стрелял въпреки настоятелните ми предупреждения. Макар и силно ядосан, същевременно бях много разтревожен, че може да е изпаднал в някаква беда. В едно бях сигурен — Чъби беше пропуснал да уцели каквото и да било, независимо в какво се е мерил.

Преминах от тръс в силен бяг и извих нагоре към гребена, стремейки се да стигна до мястото, откъдето беше прозвучала пукотевицата на оръжията.

Пробих си път през гъсталака от пача трева и изскочих на една по-висока пътека, водеща в същата посока. Впуснах се напред с пълни сили.

Прекосих височината и едва не налетях в обятията на един от униформените матроси, носещ се от противоположната посока също с пълни сили.

По петите му тичаха в индийска нишка шестима от неговите другари, като всеки се мъчеше да не изостава от другите. Трийсетина ярда по-назад тичаше още един, който бе изгубил оръжието си и чиято униформа бе подгизнала от прясна кръв.

По лицата им бе изписано пълно объркване от преживяния ужас и всичките бягаха с единствената мисъл да се спасят, сякаш ги преследваха истински дяволи.

Тутакси разбрах, че тичащата сган са единствените оцелели от сблъсъка с Чъби Андрюс и че преживяването е било прекалено силно за нервите им. Те се носеха към брега с изкривени от ужас лица — значи стрелковите умения на Чъби бяха се подобрили като по чудо, така че мислено му се извиних.

Моряците толкова бяха заети с преследващия ги дявол, че в първия миг, изглежда, не ме забелязаха, което ми позволи да освободя предпазителя на провесения на бедрото ми автомат и да застана устойчиво с прибрани колене и разтворени стъпала.

Насочих оръжието хоризонтално за къса стрелба към коленете им. При стрелба с „Калашников 47“ от подобно разстояние винаги трябва да се насочиш към краката и да разчиташ на още три или четири попадения в тялото, докато поразеният се смъква сред ураганния огън. По този начин се избягва ритането на късия приклад.

Всички се хвърлиха на земята в безредна купчина от политнали назад тела, а дивите им викове се заглушаваха от безмилостните трясъци на тежкокалибрените куршуми с тъпи върхове.

Натисках спусъка, докато преброих до четири, а после отскочих от пътеката и се хвърлих в гъстата стена от пача трева. Зеленината ме скри мигновено, а аз се превих на две, докато криволичех и се промъквах под широките листа.

Зад гърба ми се разнесе стрелба от автомат и куршумите късаха и плющяха в гъстата растителност. Нито един не ме засегна и аз отново се впуснах да бягам.

Предполагах, че внезапната ми и неочаквана атака сигурно е обезвредила напълно двама или трима моряци, а още един-двама вероятно са били ранени.

Но боеспособността на останалите беше сериозно нарушена — особено след като нападението ми беше последвало толкова скоро яростния отпор на Чъби. Предположих, че след като се доберат до безопасния борд на катера, силите на злото ще обмислят надълго и нашироко дали да стъпят отново на острова. Втория рунд бяхме спечелили с пълно превъзходство, но те все още държаха Шери Норт. Имаха в ръцете си силен коз. Докато тя беше при тях, можеха да диктуват правилата на играта.

Чъби ме чакаше сред скалите при седловината към върха. Той наистина беше непробиваем.

— За Бога, Хари, къде беше досега? — възкликна той. — Цяла сутрин те чакам тук.

Видях, че е взел раничката ми от цепнатината в скалите, където бях я оставил. Тя лежеше в краката му заедно с два пленени автомата и патрондаши с муниции.

Подаде ми шишето с вода и едва тогава усетих колко съм жаден. Силно хлорираната вода напомняше стипчивия вкус на шампанското „Вьов Клико“, но не си позволих повече от три глътки.

— Трябва да ти се извиня, Хари, задето стрелях. Просто не можах да се въздържа, човече. Бяха се струпали и стърчаха на откритото като ученици на пикник. Просто не можах да се стърпя и започнах да гърмя. Свалих двама, а другите се разхвърчаха като пилци. Вирнаха пушкалата си нагоре и стреляха напосоки.

— Да — кимнах аз. — Срещнах ги, когато преминаха от другата страна на скалите.

— Чух, че се стреля. Тъкмо се готвех да тръгна да те потърся.

Седнах на камъка до него и измъкнах пурите от раничката.

Двамата запушихме блажено, но Чъби наруши мълчанието.

— Е, може да се каже, че им подпалихме задниците — съмнявам се, че ще се върнат пак. Но те все още държат мис Шери, човече. Докато тя е в ръцете им, диктуват играта.

— Колко бяха при теб, Чъби?

— Десет — изплю парченце тютюн и заразглежда пламъчето на пурата. — Но пречуках двама — а мисля, че прострелях още един.