— Чудесно, Джудит — присмях се аз на загрижеността й. — Защо не вземеш да го пратиш на Равано за три години, а пък ти да си останеш тук?

— Никак не сте любезен, мистър Хари.

— И животът никак не е любезен, Джудит — продължих по-спокойно аз. — И Анджело, и аз се скъсваме от работа. Само за да поддържам яхтата си, трябва да рискувам от време на време. Същото се отнася и за Анджело. Той ми спомена, че е спестил достатъчно, за да ти купи една хубава къщичка близо до църквата. Парите е спестил, докато работеше с мен.

Тя мълчеше, докато привършваше с превръзката, а когато понечи да си тръгне, аз я хванах за ръката и я задържах. Отвръщаше поглед от мен, докато не я хванах за брадичката и не я обърнах с лице към себе си. Беше хубаво дете, с големи тъмносиви очи и с копринено нежна кожа.

— Недей да се безпокоиш, Джудит. Анджело ми е като по-малък брат. Винаги ще се грижа за него.

Изгледа ме продължително, а после попита:

— Сериозно ли говорите?

— Напълно сериозно.

— Разчитам на вас — най-сетне изрече тя и се усмихна. Зъбите й изглеждаха още по-бели на фона на кехлибарената й кожа. — Вярвам ви.

Жените постоянно ми казват тия думи. „Вярвам ти.“ Иди, че вярвай на женската интуиция.

— И да кръстите на мен някое от децата си, чуваш ли?

— Първото ще се казва на вас, мистър Хари — засия в усмивка тя, а сивите й очи заблестяха. — Имате думата ми.

— Нали сте чували приказката, че когато паднете от кон, трябва веднага да го яхнете отново — за да не се наплашите, мистър Хари. — Фред Кокър седеше на бюрото си в туристическата агенция, а върху рекламния плакат зад гърба му се мъдреше пазач от охраната на Тауър на фона на часовниковата кула Биг Бен с надписа „Англия се променя“. Току-що бяхме разговаряли надълго и нашироко, споделяйки общата си загриженост от коварното поведение на инспектор Питър Дейли, макар да подозирах, че безпокойството на Фред Кокър далеч не беше същото като моето. Той си беше прибрал комисионната предварително и никой не бе му правил клопка, нито пък беше потрошил яхтата му. Започнахме да обсъждаме въпроса дали деловите ни отношения ще продължават да се развиват, или не.

— Има и една друга приказка, мистър Кокър, че човек, на когото задникът му лъщи през дупките на панталоните, не трябва да бъде много придирчив — забелязах аз, а очичките на Кокър блеснаха доволно иззад очилата. Кимна ми в знак на съгласие.

— И тя, мистър Хари, е вероятно по-мъдрата от двете поговорки — добави той.

— Съгласен съм на всичко, мистър Кокър: живо, сандъци или съчки. Само ще добавя, че цената на живота ми се е повишила на десет хиляди долара за един курс — и искам цялата сума предварително.

— Дори и при подобна цена ще ви намеря работа — обеща той, а аз разбрах, че досега съм работил на безценица.

— Но скоро — настоях аз.

— Много скоро — съгласи се той. — Имате късмет. Според мен инспектор Дейли няма да се върне тия дни на Сейнт Мери. Ще си спестите комисионната, която обикновено му даваме.

— Той ми дължи не само комисионната — съгласих се аз.

През следващите шест седмици направих три черни курса.

Два с превоз на хора и един с товар в сандъци — всичките надолу след реката в португалски териториални води. При превоза на живо в двата случая качих само по един човек — мълчаливи чернокожи мъже, облечени в бойни защитни униформи, които трябваше да закарам далеч на юг, влизайки дълбоко в сушата.

И двамата слязоха на някакви отдалечени брегове, та се чудех каква ли ще е тая тяхна нечиста работа — колко ли страдания и смърт щяха да бъдат причинени от техните потайни слизания на брега.

Стоката в сандъците представляваше осемнайсет дълги дървени кутии с надписи на китайски. Натоварихме ги от промъкнала се в протока подводница и ги свалихме при устието на някаква река, прехвърляйки ги в двойки дървени канута, свързани с въжета помежду си за по-голяма устойчивост. Не разговаряхме с никого и никой не ни преследваше.

Всичко мина като по масло и аз останах с чисти осемнайсет хиляди долара — достатъчно пари, с които аз и екипажът ми да преживеем мъртвия сезон така, както бяхме свикнали. Нещо повече, промеждутъците, през които се отдавах на спокойствие и почивка, бяха достатъчно дълги, за да оздравеят раните ми и да мога да си възстановя силите. В началото се излежавах с часове на хамака под палмите, като четях или спях. После, когато се почувствах укрепнал, започнах да плувам, да ловя риба и да се пека на слънце, излизах да ловя миди и омари — докато отново възвърнах силата на мускулите си и равномерния слънчев загар.

Раната заздравя и ми остави груб и неравен белег, а благодарение на хирургическите способности на Макнаб от гърдите към гърба ми се проточи лилава ивица, подобна на някакъв разярен дракон. В едно обаче беше прав — лявата ми ръка остана вдървена и по-немощна поради големите разкъсвания в мишницата. Не можех да повдигам лакътя си над височината на рамото и изгубих титлата си на шампион по канадска борба в бара на „Лорд Нелсън“, която стана притежание на Чъби. Надявах се обаче, че с плуване и с редовни упражнения силата й ще се възстанови.