Не можех да открия никакви неточности в разказа й — всичко си беше съвсем наред — и бе много интересно.

— Следствието е дало заключение, че става въпрос за „грешка на пилота“ и Брайс е бил уволнен. Кариерата му е била съсипана от издадената присъда. Решил да си докара сам парите за стари години, а също и да възстанови доброто си име. Искал да принуди Военноморския флот на САЩ да извади собствените си ракети „Косатка“ и да приемат за доказателство записаното в черната кутия.

Искаше ми се да й задам въпрос, но Шери отново ме спря с красноречиво движение на ръката. Не желаеше да прекъсвам монолога й.

— Джими беше изпълнявал някои поръчки за Американския флот — като например проверка на корпуса на един от самолетоносачите — и по някое време се е срещал с Брайс. Станали приятели, та за Брайс било съвсем естествено да се обърне към Джими. Двамата нямали достатъчно средства за експедицията, която възнамерявали да организират, така че решили да си осигурят финансова подкрепа. Но подобна подкрепа не може да се търси чрез обява в „Таймс“ и все още продължавали да я търсят, когато Били Брайс загинал при самолетна катастрофа с управлявания от него „Тъндърбърд“ близо до отклонението на шосе М4 за летище „Хийтроу“.

— Струва ми се, че във всичко чуто дотук сякаш има някакво проклятие — обадих се аз.

— Суеверен ли сте, Хари? — полюбопитства тя, оглеждайки ме с присвитите си като на тигър очи.

— Донякъде — признах си аз, а тя кимна, сякаш попълваше досието ми с нови данни, после продължи:

— След смъртта на Били Джими продължил да работи по замисъла. Намерил си и спонсори. Не ми казваше кои са, но предполагах, че са негодяи. Дойде тук с тях — и останалото ви е известно.

— Останалото ми е известно — потвърдих аз и неволно потърках през копринената си риза втвърдената кожа на белега. — С изключение, разбира се, на мястото, където се е разбил самолетът.

Изгледахме се продължително.

— Казвал ли ви е къде е то? — попитах аз, а тя завъртя глава.

— Е, разказахте ми доста интересна история — усмихнах й се аз. — Жалкото е, че не можем да проверим доколко е вярна.

Тя се изправи рязко и се отдалечи към перилата на верандата. Сви ръце пред гърдите си и беше толкова ядосана, че ако имаше опашка, сигурно щеше да я размаха като лъвица.

Изчаках я да се овладее и усетих, че го е постигнала в мига, в който сви рамене и се обърна към мен. Усмихваше ми се непринудено.

— Ами, така стоят нещата! Смятах, че ми се полага да получа някакво обезщетение. Джими ми беше брат — и изминах дълъг път, за да ви намеря, защото той ви е харесвал и ви е имал доверие. Мислех си, че бихме могли да работим заедно — но ако искате да получите всичко за себе си, предполагам, че не мога да направя нищо повече.

Разтърси косите си, които се пръснаха и заблестяха под светлината на лампата. Изправих се.

— Време е да ви закарам до хотела — казах аз и докоснах ръката й. Тя протегна и двете си ръце и пръстите й се сключиха здраво в гъстата къдрава коса на тила ми.

— Хотелът ми е много далеч — прошепна тя и притегли главата ми надолу, изправяйки се на пръсти.

Устните й бяха много нежни и влажни, а езикът й — търсещ и неуморим. После се отдръпна назад и ми се усмихна със замъглен поглед и със задъхано дишане.

— Може би пътуването ми не е било съвсем напразно все пак, нали?

Вдигнах я на ръце и усетих, че е лека като дете, а тя обгърна шията ми и притисна бузата си в лицето ми, докато я носех навътре към стаята. Отдавна съм разбрал, че трябва да се яде по много, когато има храна, защото човек не знае кога ще настъпи гладът.

Дори и меката светлина на утрото беше безмилостна към нея, докато тя още спеше с разперени ръце под мрежата против комари, опъната над огромното двойно легло. Гримът й беше се размазал и засъхнал, а тя спеше с отворена уста. Гривата й от златисти коси беше в безпорядък и никак не подхождаше на триъгълничето от гъсти черни къдрици в основата на корема й. Видът й на сутринта ме отвращаваше, защото през нощта бях установил, че мис Шери е ненаситна и жестока в любовните игри.

Измъкнах се от леглото и се надвесих за малко над нея, опитвайки се напразно да открия в заспалото лице някаква прилика с Джими Норт. Оставих я и както си бях чисто гол, излязох от хижата и се спуснах към брега.

Приливът беше дошъл, а аз се хвърлих в хладната чиста вода и заплувах към входа на залива. Плувах бързо, загребвайки дълбоко в стила на австралийския кроул, а солената вода смъдеше в дълбоките драскотини по гърба ми.

Същата сутрин имах късмет, защото старите ми приятели ме чакаха отвъд рифа — цяло стадо едри дългоноси делфини, които мигновено се впуснаха да ме посрещнат, цепейки тъмната повърхност на водата с високите си плавници, когато прелитаха над вълните като състезатели над препятствия. Заобиколиха ме, подсвирквайки и пръхтейки, а ноздрите в горната част на главите им се издуваха като мънички устица, докато самите им огромни уста се хилеха идиотски от удоволствие.