— И ти ли се чувстваш така? — продума тя някъде от дълбините на мощната ми прегръдка, долепила лице до гърдите ми. Само заради удоволствието да я видя как се вживява в ролята, наложена от самата нея, аз отново я грабнах на ръце и я понесох към неоправеното легло.

— Сега ще ти покажа какво изпитвам към теб — пресипнало изръмжах аз.

— Но скъпи — отчаяно запротестира тя, — моля те, не сега.

— Защо пък не?

— Имаме толкова много да правим. По-нататък ще имаме достатъчно време — колкото си поискаме.

Престорих се на разочарован и я пуснах, макар че в действителност й бях благодарен, защото след обилната закуска с шунка и три чаши кафе сигурно щях да получа киселини в стомаха.

Бяха изминали само няколко минути след пладне, когато излязох от Гранд Харбър и завих на югоизток. Казах на хората си да останат на брега, защото няма да ходим за риба.

Чъби погледна пренебрежително към изтегналата се по бански на палубата Шери Норт и измърмори нещо под носа си, но Анджело ми намигна съучастнически и завъртя изразително глава:

— Разходка с удоволствия, а?

— Ти имаш мръсно подсъзнание — сгълчах го аз, а той се засмя доволно, сякаш му бях направил голям комплимент, и после двамата се отдалечиха по кея.

„Танцуващата“ се понесе палаво сред проточилите се като огърлица атоли и островчета и чак към три часа следобед навлязох в дълбоките води на пролива между островите Малката чайка и Голямата чайка, а после завих към по-плиткото пространство между източния бряг на Голямата чайка и синеещия се в далечината Мозамбик.

Бризът беше достатъчно силен, за да охлажда приятно въздуха и да вдига по повърхността леки пенести вълни.

Лавирах внимателно, без да изпускам от погледа си Голямата чайка, и постепенно намалявах оборотите. Когато стигнах до ориентирите, дадох още малко напред, за да ми остане пространство за заден ход. После изключих двигателя и се спуснах към предната палуба, за да пусна котвата.

„Танцуващата“ потръпна и застана неподвижно като добре възпитана дама.

— Тук ли е мястото? — Шери бе проследила всичките ми действия със своя смущаващ котешки поглед.

— Тук е — отговорих аз и рискувайки да преиграя ролята си на сляпо влюбен, посочих към ориентирите. — Трябваше да се изравня с ония две палми, които да бъдат в една линия с оная самотна палма, дето е на върха, разбираш ли?

Тя кимна мълчаливо, а аз отново усетих по израза й, че всичко, което й съобщавах, запомня внимателно и сякаш го подрежда в някаква папка.

— И какво ще правим сега? — попита тя.

— Джими скочи във водата точно тук — обясних аз. — Когато се върна на борда, изглеждаше много развълнуван. Зашушука нещо на останалите — Матерсън и Гътри, които ми се сториха също много възбудени. Джими се гмурна втори път с въже и брезент. Остана доста дълго под водата и когато излезе отново, започна престрелката.

— Ясно — нетърпеливо кимна тя — споменаването за смъртта на брат й като че ли не я развълнува. — Трябва да тръгваме вече, за да не ни види някой.

— Да тръгваме ли? — попитах аз, поглеждайки я изненадано. — Аз пък си мислех, че трябва да погледнем какво има там.

Тя разбра, че е допуснала грешка.

— Трябва да го организираме както му е редът, да се върнем, когато сме готови, когато сме подготвили всичко за изваждането и за превоза…

— Любима моя — ухилих се аз, — не съм бил път чак дотук, за да взема да се връщам, без да погледна какво има под водата.

— Струва ми се, че не трябва да го правиш, Хари — извика подире ми тя, но аз вече отварях капака на машинното отделение.

— Хайде да се върнем някой друг път — настоя тя, но аз се спуснах по стълбичката към рафта, на който бяха наредени кислородните бутилки и свалих един двоен комплект „Дрегер“. Поставих дихателния клапан и проверих уплътнението, всмуквайки въздух през гумения маркуч на шнорхела.

Хвърлих бърз поглед към палубата, за да се уверя, че не ме наблюдава, и се пресегнах да изключа скрития шалтер на електрическата инсталация. Сега никой не можеше да включи машините на „Танцуващата“, докато бях във водата.

Пуснах през кърмата стълбичката за гмуркане и отидох да се преоблека в каютата — в непромокаем костюм от неопрен с къси ръкави и качулка, колан с тежести и нож, плексигласова извита маска и плавници.

Нарамих водолазния апарат и взех едно кълбо тънко найлоново въже, което напъхах в колана си.

— А какво ще стане, ако не се върнеш? — попита Шери, показвайки за първи път страх. — Искам да кажа, какво ще стане с мен?

— Ще повехнеш от скръб — рекох й аз и слязох от борда, но не с ефектен скок назад, а просто се спуснах по стълбичката, което повече подхождаше на възрастта и достойнството ми.