— Знаеш ли, Хари, Джими имаше стотици планове. Целият му живот премина в непрекъснато търсене на съкровища. Всяка седмица откриваше с почти пълна сигурност местоположението на потънал кораб със съкровища от Испанската армада, неизвестен град на ацтеките или пък останките на пиратски кораб… — започна тя, връщайки се към миналото. — Отдавна не вярвах на приказките му. Но сега… — не се доизказа тя и отпи от чашата си.

— Дай да видим какво сме открили досега — предложих аз. — Знаем, че Гудчайлд е бил много загрижен пълномощниците му да получат петте сандъка с багаж и да ги съхранят добре. Знаем, че се е готвел да ги изпрати на борда на „Утринна светлина“ и че им е съобщил предварително чрез личния си приятел, капитана на бойната фрегата „Пантера“.

— Точно така — съгласи се тя.

— Знаем, че сандъците са били отбелязани в товарния манифест на кораба. Известно ни е, че корабът е потънал и те вероятно са били все още на борда. Знаем точното местоположение на корабокрушението. То се потвърждава от корабната камбана.

— Съвсем точно.

— Само не знаем какво е имало в сандъците.

— Мръсни чорапи — рече тя.

— Четири тона мръсни чорапи? — попитах аз и изражението й се промени. Теглото на багажа не беше й направило никакво впечатление.

— Аха — усмихнах й се аз, — не си му обърнала внимание. Така си и мислех. Четеш толкова бързо, че в главата ти остава само половината от написаното.

Тя ме погледна сърдито.

— Четири тона, мило ми момиче, е доста голям товар — какъвто и да е той.

— Добре де — съгласи се тя. — Признавам си, че не съм добре с аритметиката. Но теглото изглежда внушително.

— Да кажем, че теглото на един нов „Ролс-Ройс“ е същото — така по-добре ще разбереш за какво става дума.

Очите й се разшириха от учудване.

— Ама това наистина е доста.

— Джими навярно е знаел за какво става дума и е имал достатъчно доказателства, за да убеди някои твърдоглави спонсори. И те са му повярвали.

— Достатъчно, за да… — започна тя, но не довърши. В погледа й за миг се мярна неотминалата скръб след смъртта на Джими. Почувствах се неловко и отвърнах очи, заемайки се много старателно с изваждането на писмото от вътрешния ми джоб.

Положих го внимателно върху масата помежду ни. Когато я погледнах, тя беше успяла да се съвземе.

Нанесената с молив бележка върху полето на писмото отново привлече вниманието ми.

— „Б. муз. Е. 6914/8/“ — прочетох го на глас аз. — Какво ли може да значи?

— Бакалавър по музика.

— О, страшно си умна — изръкоплясках й аз.

— Разгадай го ти тогава — предизвикателно рече тя, а аз сгънах писмото с достойнство и поръчах още две питиета.

— Е, дотук все пак надушихме нещичко — реших аз, след като платих на сервитьора. — Имаме представа за какво става дума. Сега можем да се заемем с другата следа.

Тя се наведе напред в мълчаливо очакване.

— Нали ти казах за онази измамница, русата Шери Норт? — тя кимна с глава. — Вечерта, преди да замине от острова, тя изпратила телеграма до Лондон. — Извадих от портфейла си копието на телеграмата и го подадох на Шери. Докато тя го четеше, аз продължих. — Явно, че е докладвала на шефа си, Мансън. Той трябва да е човекът, който дърпа конците. Сега ще се заема с него — обясних аз и допих вермута си. — Ще те оставя при храбрия ти чичо и ще ти се обадя утре.

Устните й се свиха с решителност, каквато не бях забелязвал дотогава, а в очите й се появи блясък като от матовото дуло на пистолет.

— Хари Флечър, ако си мислиш, че можеш да ме изоставиш точно когато започва да става интересно, ти сигурно не си наред.

Таксито ни остави на площад „Бъркли“ и аз я поведох към „Кързън стрийт“.

— Хвани ме бързо под ръка — прошепнах аз, хвърляйки потаен поглед назад. Тя веднага се подчини и чак след петдесет ярда попита шепнешком:

— Защо?

— Защото ми е приятно — отговорих й усмихнато аз с естествения си глас.

— О, какъв си бил! — понечи да се отдръпне, но не й позволих и тя капитулира. Заразхождахме се из улиците по посока на Шепърд Маркет, спирайки от време на време пред витрините като двойка туристи.

Сградата на „Кързън стрийт“ № 97 беше от баснословно скъпите жилищни блокове на шест етажа, с тухлена фасада и пищно украсена входна врата от месинг и стъкло, зад която се виждаше облицовано в мрамор фоайе, охранявано от униформен портиер. Подминахме входа и продължихме чак до частния клуб „Белият слон“, където пресякохме улицата и тръгнахме в обратна посока по отсрещния тротоар.