Обаче предната вечер не се прибра и не обади на родителите си къде отива, което само по себе си беше необичайно. На следващата сутрин пък не се появи на работа, което беше толкова странно, че Рон Невил, собственикът на бензиностанцията, звънна в дома на семейство Фарадей, за да провери как е момчето и дали не е болно. Майката се учуди, че синът й още не е отишъл на работа. Допуснала бе, че се е прибрал късно снощи и е излязъл рано сутринта. Провери в стаята му, която бе до кабинета на приземния етаж. Не бе спал в леглото си и по нищо не личеше да е прекарал нощта и на кушетката.

Към три следобед все още нямаше никакви новини от Боби, затова майка му се обади на съпруга си в службата. Двамата заедно потърсиха Боби при всичките му приятели и познати и при бившето му гадже Емили Киндлър. Последното обаждане беше деликатно, тъй като двамата с Боби бяха скъсали броени седмици преди това. Баща му подозираше, че точно краят на връзката е причината синът му да пие повече, отколкото би трябвало, но все пак не бе първият мъж, опитал да удави любовната мъка в алкохол. Проблемът бе, че нещастната любов не потъва в алкохола — колкото повече я натискаш към дъното, толкова по-напористо се надига към повърхността.

Никой не беше чувал или виждал Боби от предния ден. След седем вечерта позвъниха в полицията. Началникът се отнесе скептично. Отскоро бе в града, но познаваше навиците на младите хора. Все пак се съгласи, че такова поведение не е характерно за Боби Фарадей, а и вече бяха минали двайсет и четири часа, откакто си бе тръгнал от бензиностанцията. След работа Боби Фарадей не се бе появил в нито един от местните барове и Рон Невил се оказа последният човек, който го е виждал. Началникът на полицията състави описание на младежа в дома на семейство Фарадей, взе негова снимка от предишното лято и осведоми местната и щатската полиция за евентуално изчезване. Нито една от другите служби не откликна като при неотложен случай, защото и те като началника на полицията се отнасяха скептично към поведението на младежите и запилееше ли се някой от тях, обикновено изчакваха седемдесет и два часа, преди да решат, че изчезването се дължи на нещо повече от пиячка, хормони и кавги у дома.

На втория ден родителите и приятелите на Боби започнаха неофициален оглед на града и на околностите му, но без резултат. На свечеряване майката и бащата се върнаха у дома, но и тази нощ не мигнаха точно както и предната. Майката на Боби лежеше в леглото, извърната с лице към прозореца, ослушвайки се напрегнато за приближаващи стъпки, за познатия шум от дългоочакваното прибиране у дома на единствения й син. Помръдна леко само когато чу съпруга си да става и да облича халата си.

— Какво има? — попита.

— Нищо — отговори той. — Ще направя чай, ще поседя малко. — Замълча и после попита: — Ти искаш ли?

Тя обаче усещаше, че я пита само от учтивост и че би предпочел да не приема поканата му. Съпругът й не искаше двамата да седят на масата в кухнята и да мълчат, подхранвайки взаимно страховете си. Искаше да остане сам. Когато вратата на спалнята се затвори зад гърба му, тя се разплака.

На третия ден започна официалното издирване.

Златистото множество се движеше в пълен синхрон, безброй силуети се накланяха покорно, докоснати леко от късния зимен ветрец, като богомолци в църква, свеждащи глави по време на службата в очакване на мига на освещаването.

Шепнеха си — тихо и глъхнещо шумолене, което можеше да е и далечен плисък на вълни, ако звукът не бе напълно непознат и неприсъщ тук, насред сушата. Бледината им на места беше нашарена с малки червени, оранжеви и сини цветчета — пъстри листенца насред океан от семена и стъбла.

Множеството бе пощадено, не беше окосено и затова бе израсло високо, твърде високо, въпреки че семената гниеха. Родитбата на цял един сезон бе съсипана, защото старецът, собственик на земята, бе починал предишното лято и роднините му не можеха да се разберат относно продажбата на земята и разпределянето на печалбата. Докато се караха, множеството класове се бяха източили към небето — море от матово злато посред дълбините на зимата — и бъбреха приглушено с онова, което лежеше наблизо, оградено с тръстика и неоткрито.

Но при все това множеството, изглежда, не бе тревожно.

Неочаквано вятърът утихна за миг и строят класове се изопна, сякаш разтревожен от промяната и усетил, че нищо не е, каквото е било, а сетне вятърът отново се надигна, този път по-бурен и на по-кратки безредни пориви, които с по-сурова ласка набраздиха множеството с вълни и въртопи. Единението бе заменено от смут. Слънчевите отблясъци улавяха разпръснати откъслеци, преди да паднат на земята. Шепотът се усили и удави зова на самотна птица в слуха за нечие приближаване.

На хоризонта се появи черен силует и надвисна над стъблата като огромно насекомо. Сетне се уголеми още повече и се превърна в глава, рамене и тяло на човек, който минаваше между редовете пшеница, а пред него нещо по-дребно се врязваше невидимо сред класовете, душеше и пролайваше — първите натрапници в територията на множеството след смъртта на стареца.

Появи се втора фигура, по-тежка от първата. Тя трудно се справяше с терена и с непривичното усилие, което изискваше участието й в издирването. В далечината по на изток двамата мъже виждаха и другите участници в хайката. Двамата неусетно се бяха откъснали от главната група, макар че и тя бе оредяла с напредването на деня. Вече се здрачаваше. Не след дълго щеше да се наложи да прекъснат за днес, а през следващите дни участниците в издирването щяха да намалеят.