Бяха започнали днес сутринта, веднага след неделната служба. Участниците се бяха събрали в католическата църква „Сейнт Джуд“, понеже тя имаше най-голям двор и, което бе любопитно, най-малобройно паство — противоречие, което Пейтън Кармайкъл, мъжът с кучето, така и не успяваше да проумее. Може би, разсъждаваше той, са очаквали масово покръстване в някой бъдещ момент, което пък го накара да се запита дали католиците просто не са по-големи оптимисти от другите хора.

Началникът на полицията и хората му бяха разделили общината на участъци, а жителите — на групи, и бяха определили на всяка група участък, който да претърси. Различни църкви снабдиха участниците с кафяви хартиени пликове със сандвичи, чипс и газирана вода, макар че повечето хора си бяха донесли вода и храна за всеки случай. За разлика от обичайната неделна традиция този път никой не беше облечен официално. Хората се бяха облекли с широки ризи, стари панталони, износени ботуши или удобни маратонки. Някои носеха пръчки, а други — гребла, за да тършуват из храсталаците. Във въздуха витаеше овладяно очакване, вълнение въпреки предстоящата задача. Качиха се по няколко души в една кола и се отправиха към определените им участъци. След като ги претърсиха до един и не намериха нищо, всяка група се зае с нов участък, даден й или от полицаите, които координираха дейността на място, или от щаба на операцията, разположен в една зала зад църквата.

Когато започнаха, времето бе необичайно топло за сезона, странно и измамно затопляне, което не след дълго щеше да премине. Мъчното придвижване по размекнатата кал и топящия се сняг изцеди силите на мнозина, преди да направят обедна почивка към един-един и половина. На този етап някои от по-възрастните хора вече се бяха върнали в селото, доволни, че са се постарали да помогнат някак на семейство Фарадей, но останалите продължиха с издирването. В крайна сметка следващият ден беше понеделник. Чакаше ги работа, имаха си задължения. Само този ден можеха да отделят за търсенето на момчето, затова трябваше да го използват максимално. Но с отслабването на светлината денят стана по-студен, затова Пейтън се благодареше, че не остави пухеното си яке в колата, а го върза на кръста си, докато му потрябва.

Подсвирна на кучето — тригодишен шпаньол на име Моли — и отново изчака спътникът му да го настигне. Арти Хойт, точно той да му се падне! Отношенията помежду им бяха хладни през последната повече от година, откакто Арти беше спипал Пейтън, че зяпа задника на дъщеря му в църквата. За Арти нямаше никакво значение, че истината не е точно каквато я мислеше. Да, Пейтън наистина зяпаше задника на дъщеря му, обаче не заради похотливо влечение. Не че беше над такива първични усещания, но понякога проповедите на свещеника бяха толкова скучни, че единственото, което държеше Пейтън буден, беше гледката на гъвкави и млади женски форми, издокарани в най-хубавите си неделни дрехи. Пейтън отдавна беше прехвърлил възрастта, когато би се притеснил как ли ще се отразят такива плътски мисли в божия дом върху безсмъртната му душа. Смяташе, че Бог си има по-важни грижи от съмнението дали Пейтън Кармайкъл, шейсет и четири годишен вдовец, обръща повече внимание на женските прелести, отколкото на дъртия самохвалко на амвона — един човек, чието християнско милосърдие, по мнение на Пейтън, бе по-оскъдно от това на обикновен алигатор. Лекарят на Пейтън го съветваше да живее живот, пълен с вино, жени и песни, до едно в умерени количества, но от добра реколта. Съпругата му бе починала преди три години от рак на гърдата и макар че в града имаше колкото щеш жени от подходящата реколта, които биха утешили Пейтън в самотните зимни нощи, той не проявяваше интерес. Обичаше жена си. Понякога все още се чувстваше самотен, макар не толкова често като преди, но усещането за самота бе съвсем конкретно — липсваше му съпругата му, а не женска компания. На удоволствието, което от време на време изпитваше при вида на някоя красива млада жена, гледаше като на признак, че все още не е напълно безсилен от кръста надолу. След като му бе отнел съпругата, Бог му позволяваше поне това дребно удоволствие. И ако Бог възнамеряваше да раздуха този проблем, Пейтън щеше да му каже две приказки, когато най-накрая се срещнат.

Проблемът с дъщерята на Арти Хойт беше, че макар и млада, не беше никаква хубавица. Не беше и гъвкава. Всъщност бе точно обратното на гъвкава — мръвката. Е, човек не би я нарекъл повлекана, но тя се бе преместила да живее в Балтимор и когато се върна, беше понатрупала килограми. Пейтън можеше да се закълне, че усеща подът леко да трепери под краката й, когато влезеше в църквата. Ако бе малко по-едра, щеше да се наложи да се извръща странично, за да мине през вратата, или пък щяха да се принудят да разширят пътеката между редовете пейки.

И така, в първата неделя след завръщането си в бащиния дом тази жена влезе в параклиса заедно с родителите си, а Пейтън се прехласна ужасен и впери поглед в задника й, който подскачаше под роклята на червени и бели цветя, същинска заснежена розова градина при земетресение. Може би дори бе зяпнал от смайване, но като се извърна, срещна гневния поглед на Арти Хойт, а след това отношенията им вече не бяха същите. И преди случилото се не бяха близки, но поне се държаха учтиво, когато пътищата им се пресичаха. А сега рядко се поздравяваха или си кимаха и не си бяха продумали, докато съдбата и изчезналото момче на семейство Фарадей не ги събраха заедно. И двамата бяха в група от осем човека, излязла сутринта, но бързо намаляла до шестима членове, след като старият Блакуел и жена му едва не припаднаха и не се прибраха неохотно. После се смалиха до петима, четирима, трима и накрая останаха само двамата с Арти.

Отначало Пейтън не проумяваше защо Арти просто не се откаже и не се прибере у дома. Затрудняваше го дори умереното темпо, което Пейтън и Моли задаваха, освен това се принуждаваха често да спират, за да може Арти да се съвземе и да пийне вода от шишето, което носеше в раницата си. Пейтън скоро осъзна, че дори това да му струва живота, Арти няма да му достави удоволствието да отпадне и да остави Пейтън да търси сам. Но след като веднъж го осъзна, Пейтън със зловеща наслада ускори крачка за известно време, докато не разбра, че тази безсмислена жестокост обезсилва предишния му стремеж към набожност и разкаяние въпреки погледите, които хвърляше след младите жени от време на време.

Наближаваха оградата, разделяща този имот от другия — оставено на угар поле с малко езерце в средата, засенчено от дървета и храсти. На Пейтън му беше останала съвсем малко вода, Моли също бе ожадняла. Реши да я напои от езерцето и да приключи издирването за днес. Арти едва ли щеше да възрази, стига не той, а Пейтън да предложи да сложат точка засега.

— Да отидем на онази нива и да я огледаме — предложи Пейтън. — И бездруго ми трябва вода за кучето. След това можем да прекосим напряко до пътя и да се върнем до колите. Съгласен ли си?

Арти кимна. Приближи се до оградата, хвана се за нея и се опита да се прехвърли от другата страна. Стъпи с единия крак на земята, но другият отказа да го последва. Просто не му достигаха сили да продължи. Според Пейтън Арти имаше вид на човек, който иска да легне и да умре, но не го прави. Имаше нещо достойно за възхищение в отказа му да се предаде, макар и да не се дължеше толкова на тревогата му за Боби Фарадей, колкото на гнева му към Пейтън Кармайкъл. Накрая обаче се видя принуден да признае поражението си и се приземи от същата страна на оградата, от която бе тръгнал.