Косата на Еди Грейс беше окапала. Нямаше дори брада. Кожата му изглеждаше студена и прозрачна, жълтеникава на скулите и червеникавоморава под очите. Устните му бяха почти обезкървени, а когато се усмихна, видях, че повечето му зъби са опадали.

— Господин Грейс, радвам се да ви видя — поздравих го.

— Еди, наричай ме Еди — поправи ме той. Гласът му беше дрезгав като пила, която се плъзга по грапав метал.

Ръкувахме се. Все още имаше силно ръкостискане.

Дъщеря му остана до него, докато го настани да седне.

— Искаш ли малко чай, татко? — попита тя.

— Не, няма нужда, благодаря.

— В каната има вода. Да ти налея ли?

Той изви очи нагоре.

— Боже, тя си мисли, че не мога да си налея вода само защото ходя бавно и спя много.

— Знам, че можеш да си налееш и сам. Просто се опитвам да бъда мила. Ама и ти си един неблагодарник! — нежно го укори тя, после го прегърна, а той потупа ръката й и се усмихна.

— А ти си добро момиче. По-добро, отколкото заслужавам.

— Е, важно е да не го забравяш — целуна тя голото му теме. — Ще ви оставя двамата да си поговорите. Ще съм горе, ако ти потрябвам.

Погледна ме, застанала зад гърба му, и ме помоли безмълвно да не го изтощавам. Аз кимнах леко и тя излезе, след като го настани удобно и ме докосна леко по рамото, преди да затвори вратата.

— Как си, Еди? — попитах.

— Горе-долу. Все още съм тук обаче. Студът ми се отразява. Липсва ми Флорида. Останах колкото може по-дълго, но не можех да се грижа сам за себе си, след като се разболях.

Съпругата ми Андреа почина преди няколко години. Не мога да си позволя да си наема медицинска сестра. Аманда ме доведе тук и каза, че ще се грижи за мен, ако й разрешат от болницата. А и все още имам приятели от едно време. Не е чак толкова лошо. Само проклетият студ ме мъчи.

Наля си малко вода, каната потрепери съвсем леко в ръката му, и после отпи глътчица.

— Защо си се върнал тук, Чарли? Какво ти е хрумнало сега да говориш с един умиращ старец.

— Става дума за баща ми.

— Аха — изсумтя той, явно смутен. — Осъзнавам колко малко достойнство ми е останало само когато се появи нов човек. Знаеш ли какво научих от живота? Не остарявай. Избягвай го, докато можеш. Болестите също е по-добре да избягваш. — Явно се отнесе малко, но после отново насочи вниманието си към мен. — Дааа, Уил. Той беше от добрите.

— Беше му приятел. Надявах се да можеш да ми кажеш нещо за случилото се, защо се случи.

— След толкова много време?

— Да, след толкова много време.

Потропа с пръсти върху масата.

— Твоят старец вършеше нещата спокойно. Умееше да убеждава хората, нали ме разбираш? Никога не се ядосваше. Никога не избухваше. Дори преместването му известно време от Девети участък в по-крайното управление беше негово решение. Фактът, че поиска преместване на толкова начален етап от кариерата си, може и да не е помогнал много на служебната му характеристика, но го направи в името на по-спокойния живот. Никога не бих допуснал, че човек като него ще извърши, каквото извърши той или каквото твърдяха, че е извършил.

— Помниш ли защо поиска преместването?

— Ами, двамата с Джими не се разбирали добре с някой от началниците в Девети. Бяха страхотен екип тези двамата. Единият водеше, другият го следваше. Мисля, че двамата заедно успяха да подразнят всички важни клечки. Това беше обратната страна на баща ти. У него живееше дявол, но той през повечето време го държеше вързан. Такааа… В Девети участък имаше един сержант Бенет. Чувал ли си за него?

— Не, никога.

— Не продължи дълго. Двамата с баща ти си сблъскаха рогата и Джими подкрепи Уил както винаги.

— Помниш ли за какво се скараха?

— Не, просто несъвместимост на характерите, струва ми се. Бенет взимаше подкупи, а баща ти не понасяше подкупните ченгета, колкото и нашивки да имаха. Бенет обаче намери начин да събуди дявола в баща ти. Една нощ се сбиха здравата, а това е недопустимо, когато си с униформа. Положението на баща ти не беше никак розово, обаче не можеха да си позволят да изгубят добро ченге. Струва ми се, че отгоре някой позвъни в негова полза.

— Кой?

Еди сви рамене.

— Когато се държиш добре с хората, мнозина са ти задължени. Твоят старец имаше приятели. Стигнаха до споразумение.

— И то беше баща ми да поиска прехвърляне.

— Точно така. Прекара една година в затънтен участък, докато комисията „Нап“ не нагъна Бенет — оказа се от „печените“.

Комисията „Нап“ разследваше корупцията в полицейските среди в началото на 70-те години и бе разделила корумпираните ченгета на две групи: „зелените“, които вземаха дребни суми от по десет-двайсет долара, и „печените“, които вземаха по-сериозни пари от наркодилърите и сводниците.