— Е, доста време мина. Не ми се иска да си въобразявам разни неща. — Отново се почувствах петнайсетгодишен. — Как е съпругът ти? Още ли си играе с кегли?

— Прозвуча ми малко гей — изкиска се тя.

— Едър мъж, който поваля твърди предмети с фалическа форма. Как човек да не си направи този извод?

— Кажи му го, като го видиш. Сигурна съм, че ще поговори с психоаналитика си.

— Не се съмнявам. Или ще ми рита задника оттук до Джърси.

Изражението й се промени. Част от веселостта й се изпари, а не разбрах какво точно я замени.

— Не, съмнявам се, че ще постъпи така с теб.

Отстъпи назад и отвори широко вратата.

— Заповядай. Приготвила съм обяд. Е, просто купих малко студени мезета, салати и пресен хляб. Ще се задоволим с това.

— Предостатъчно е. — Влязох в къщата и тя затвори вратата, промуши се покрай мен, за да ме поведе към кухнята, като за миг обхвана кръста ми с ръце и притисна корем към слабините ми. Изстенах.

— Какво има? — попита тя ококорена и невинна.

— Нищо.

— Хайде, кажи.

— Мисля, че още те бива във флиртуването.

— Стига да е за благородна кауза. Освен това не флиртувам с теб, не много. Дадох ти шанс преди много време.

— Наистина ли? — Опитах се да си спомня кога изобщо съм имал някакъв шанс с Аманда Грейс, но нищо не ми хрумна.

Последвах я в кухнята и я наблюдавах как пълни една кана от кран с филтър.

— Да, наистина — отговори тя, без да се обръща. — Трябваше само да ме поканиш. Не беше сложно.

Седнах.

— Тогава всичко ми се струваше сложно.

— На Майк не му се струваше.

— Е, той не беше толкова сложен.

— Не, не беше. — Тя се обърна и постави каната на масата. — И все още не е. С течение на времето установих, че това не е лошо.

— Той с какво се занимава?

— Поправя коли. Има сервиз в Оринджтаун. Още ходи на боулинг, обаче едва ли ще има собствена боулинг зала, докато е жив.

— Ами ти?

— Преди време преподавах в началното училище, обаче напуснах след раждането на втората ни дъщеря. Сега работя на половин ден за издателство на учебници. Може да се каже, че съм продавачка, но ми харесва.

— Имаш деца? Не знаех.

— Две момичета. Кейт и Ани. Сега са на училище. Още не са свикнали, че баща ми живее тук.

— А той как е?

Тя се намръщи.

— Не е добре. Въпрос на време е. От лекарствата му се доспива, но обикновено е добре за час-два следобед. Скоро ще се наложи да го настаним в хоспис, просто още не е готов. Засега ще остане при нас.

— Съжалявам.

— Няма нужда. Той не съжалява. Водил е чудесен живот и сега го завършва при семейството си. С нетърпение очаква срещата с теб. Много харесваше баща ти. Теб също. Мисля, че навремето много щеше да се зарадва, ако двамата с теб се свържем.

Лицето й се смрачи. Струва ми се, че направи поредица неизречени връзки и си представи свое алтернативно съществуване, в което ми е съпруга.

Само че съпругата ми беше мъртва.

— Прочетохме за случилото се — каза тя. — Ужасна трагедия.

Смълча се. Беше се почувствала длъжна да повдигне въпроса, а сега не знаеше как да преодолее въздействието на стореното.

— И аз имам дъщеря — осведомих я.

— Наистина ли? Чудесно — възкликна Аманда с донякъде прекалено въодушевление. — На колко години е?

— На две. С майка й сме разделени. — Замълчах. — Но продължавам да се виждам с дъщеря си.

— Как се казва?

— Саманта. Сам.

— В Мейн ли е?

— Не, във Върмонт. Когато порасне достатъчно, може да гласува за социалистите и да започне да подписва петиции за отделяне от профсъюзите.

Аманда дигна чашата си с вода.

— Е, тогава за Сам.

— За Сам.

Хапнахме и разговаряхме за стари приятели от училище и за живота й в Пърл Ривър. Оказа се, че в крайна сметка е била в Европа заедно с Майк. Пътуването й било подарък за десетата годишнина от сватбата им. Били във Франция, в Италия и в Англия.

— Отговори ли на очакванията ти? — попитах я.

— Донякъде. Иска ми се пак да отида и да видя и други места, но засега ми стига.

Чух движение над нас.

— Татко се е събудил — каза Аманда. — Трябва да се кача горе и да му помогна да се оправи.

Излезе от кухнята и се качи горе. След малко чух гласове и кашлица, която звучеше сухо, хрипливо и болезнено.

Десетина минути по-късно Аманда въведе в стаята възрастен и попревит човек. Подпираше се на бастун, но тя за всеки случай го придържаше за кръста. Беше толкова слаб, че ръката й обхващаше талията му почти изцяло, но дори приведен, той беше висок почти колкото мен.