_Към тях се приближавал бащата на момчето, веднага го познали. Младата жена любопитно си помислила, че го е виждала за последен път в мига на смъртта си. И ето го отново сега, по-възрастен и по-побелял, изморен и слаб. Усмихнала се, навела се и стиснала ръката на младия мъж. Той се обърнал да я погледне и тя съзряла в погледа му извечен копнеж._

— _Обичам те — прошепнала._

— _И аз те обичам — отговорил той._

_Уил излязъл от колата. Държал в ръката си пистолет, притиснат до дясното му бедро. Осветил ги с фенерчето. Младежът заслонил очите си с ръка._

— _Е, човече, какво правиш с това фенерче? — попитал._

_Младежът се сторил смътно познат на Уил. Бил някъде от окръг Рокланд, Уил бил напълно сигурен, макар да бил пристигнал неотдавна. В главата му се въртяло нещо за младежки престъпления, може би от посещението му в Оринджтаун при местните ченгета._

— _Да ви виждам ръцете! И на двамата!_

_Те се подчинили — младежът поставил ръце на волана, а лакираните пръсти на младата жена се появили върху таблото на колата._

— _Ваша ли е колата? Талон и шофьорска книжка — наредил Паркър._

— _Ти полицай ли си? — попитал младежът. Говорел лениво и провлачено и се усмихвал, за да покаже на Паркър, че всичко това е само фарс. — По-добре първо ми покажи значката си._

— _Млъквай. Талон и шофьорска книжка!_

— _В джоба на козирката са._

— _Бавно се протегни с лявата си ръка._

_Младежът свил рамене, но се подчинил, взел шофьорската си книжка и я показал на полицая._

— _Алабама. Доста далеч си от къщи._

— _Винаги съм далеч от къщи._

— _На колко години си?_

— _На шестнайсет. И още малко…_

_Уил вперил поглед в него и съзрял мрака в погледа му._

— _Каква правиш тук?_

— _Седя си. Прекарвам си добре с любимото си момиче._

_Тя се изкискала, но смехът й не прозвучал никак приятно. Приличал на клокоченето на гърне върху стара печка — докоснеш ли го, ще се изгориш. Полицаят отстъпил назад._

— _Излезте от колата._

— _Защо? Не сме направили нищо нередно. — Тонът на младежа се променил и Паркър доловил гласа на възрастен човек. — Освен това още не си ни показал значката си. Може изобщо да не си ченге, а крадец или изнасилвач. Няма да мръднем, докато не видим значката._

_Младежът забелязал как лъчът на фенерчето потреперва и разбрал, че полицаят е разколебан. Имал подозрения, но не били достатъчни, за да действа, пък и му било приятно да го измъчва, макар и не колкото щяло да му стане приятно, когато му даде да разбере, че не е успял да спаси сина си._

_Обаче момичето се обадило и това решило съдбата им:_

— _И какво ще направиш, полицай Паркър? — изкикотила се тя._

_Миг тишина и младежът осъзнал, че тя е допуснала ужасна грешка._

— _Откъде знаеш името ми?_

_Тя престанала да се киска. Младежът облизал устни. Може би все още можели да спасят положението._

— _Сигурно някой ви е посочил. Тук има много ченгета. Един тип ми изреждаше имената им._

— _Какъв тип?_

— _Един познат. Хората тук са дружелюбни с непознатите. Така разбрах кой сте. — И отново облизал устните си._

— _И аз знам кои сте вие — заявил Паркър._

_Младежът се втренчил в него и се променил. Бил подвластен на младежкия гняв, на неспособността да се контролира в по-сериозни ситуации. И сега, когато полицаят го предизвикал, онова старо нещо в него се показало за миг — нещо от пепел, огън и овъглена плът, нещо трансцендентално красиво и безкрайно грозно._

— _Майната ти на теб и на детето ти — изругал младежът. — Нямаш никаква представа кои сме. — Леко завъртял лявата си китка и на светлината на фенерчето Уил видял знака._

_И в този момент пукнатината у Уил Паркър зейнала докрай и той осъзнал, че не издържа повече. Първият изстрел убил младежа, куршумът проникнал точно над дясното му око и излязъл през тила, а после заседнал в задната седалка сред кръв, коса и мозък. Нямало нужда от втори изстрел, но Уил въпреки това стрелял. Младата жена се разпищяла. Привела се и обхванала с ръце главата на любимия си, после забола поглед в човека, който й го отнел за втори път._

— _Ще се върнем — прошепнала. — Ще продължим да се връщаме, докато всичко не свърши._

_Уил не казал нищо. Само леко свалил пистолета и я прострелял веднъж в гърдите._

_Когато издъхнала, Уил се върнал до колата си и оставил пистолета върху капака. Верандите и коридорите на околните къщи светнали, видял някакъв човек да стои в двора си и да гледа към двата автомобила. Усетил солен вкус на устните си и си помислил, че се е разплакал, но после усетил болката и осъзнал, че си е прехапал езика._